- Тогава ще използваме покрива.
- Ще гоним Зимния дух до дупка, а?
В очите й проблясваха пламъчета.
- Фасулска работа.
Надявах се наистина да е така.
Железните сводове, върху които бяха монтирани влаковите релси през „Сейнт Панкрас“ и „Кингс крос“, бяха в процес на ремонт и металното скеле бе почти голо. Наоколо със сигурност артисваше някоя и друга метална сглобка. При всеки от изходите на оградената с телена мрежа площадка имаше преносими кабини, около които не се виждаха да обикалят пазачи. Сигурно се бяха свили на топло пред късната порнопрограма на Пети канал.
- Ето ни и нас. Хайде!
Сузи, изглежда, беше забелязала нещо, защото ме помъкна на отсрещния тротоар, прегърна ме с ръка през шията и зашепна в ухото ми. Начинът й на действие започваше да ми харесва.
- Време е отново да бъдеш влюбен, Ромео. Прегърни страстно твоята Жулиета. От другата страна на оградата, точно до крака ти, има нещо, което ще ни свърши добра работа.
Прегърнахме се и аз се огледах. Наоколо нямаше улични камери.
- Добре, да действаме.
- В теб романтиката ще умре последна, а?
Наведох се и проврях пръсти през телта. След няколко секунди вече се връщахме обратно към колата с 5-6 стоманени сглобки - някои триъгълни, други четириъгълни, но и двата вида щяха да ни свършат добра работа.
- Шефът, Ник, май го позабравихме. Трябва да го информираме за ситуацията.
Дума да няма. Един от сводовете имаше ниши, които сигурно са били много популярни по времето, когато Гладстон е бил малко дете, но днес крият единствено дошлите да пуснат една вода или пушачите на крек от околността. Облегнах се на входа на една от нишите, колкото да съм на завет от дъжда, и преди да набера телефона, извадих 9-милиметровия „Браунинг“, запуших с дясната си длан дулото, опрях ръкохватката в корема си и дръпнах рамата, да се убедя, че в затвора има патрон.
- Само колкото да се успокоя.
Сузи направи същото като мен.
Извадих оперативния телефон и набрах Мазния. Вдигна още преди първият сигнал от кодировката да отзвучи.
- Какво става? Къде сте?
Около него се чуваха гласове - два от тях говореха с американски акцент, третия изобщо не успях да различа. Дали не беше на малайзиец? Имах си достатъчно грижи на главата, че да мисля и за това. Изведнъж останалите гласове в слушалката заглъхнаха, сякаш Мазния затвори вратата на кабинета зад себе си и остави другите в преддверието.
- Връщаме се при колата да вземем чантите с екипировката и се насочваме към целта. Ще започнем проникването след по-малко от половин час.
- Откъде ще влезете?
- Сигналът от мобилния телефон все още ли е локализиран в сградата?
- Разбира се. Докладвайте мястото за проникване!
Обясних и за първи път долових нервна нотка в гласа му.
- Сигурно ли е, че ще се получи?
- Не.
По природа си бях скептик.
- Какво ще предприемете, ако не успеете да проникнете?
Допреди малко беше нервен, но сега направо беснееше по телефона. Сигурно са го подложили на голям натиск да свърши работата. За момент си представих как цирейчето на врата му пулсира от прилива на кръв във вените.
- Не мога да си позволя провал. Не искам сутрешните новини да тръбят за вас - ясно ли е? Укротете Зимния дух на всяка цена.
Отново долових американците като фон и сега ясно чух, че третият глас не е на малайзиец, а на германец.
- Ако не се обадим до първи петли, значи има проблем. Тогава ще звънна по-късно. .
Прекъснах връзката. Не ми се седеше цяла нощ да ме учи как да си върша работата. Самият той никога не е бил оперативен работник, професионалната му кариера е преминала изцяло пред монитори, бумаги и комуникационни постове. Да се поучавам от теоретичния му опит щеше да ме вбеси до безумие, а точно сега не исках да бъда вбесяван - трябваше ми да бъда донякъде притеснен и може би малко поизплашен. Известен страх в рамките на разумното действа благотворно на мозъка, ограничава мисленето изцяло до целта на задачата и собствената ми безопасност. И Джош често го е повтарял: „Разликата между смелия и страхливия е в това, че първият вече си е казал молитвата.“
Излязохме отново на дъжда, който продължаваше да се лее в светлината на уличните лампи.
- Какво рече?
Погледнах я в лицето, като се надявах да открия поне капчица безпокойство от предстоящата работа, но единственото, което Сузи демонстрираше, беше дистанцираност. Вероятно си имаше свой начин да се подготви за задачата.
- Обичайните наставления - да не излизам без потник и никакво кафе и телевизия след девет.