— Много мило от твоя страна. Благодаря. Но за кучешката храна?
— Не се притеснявайте за нея. Отсега нататък Фалстаф трябва да бъде ваксиниран и да минава основни прегледи. Когато го доведете при мен, ще ви оскубя доста. Той се усмихна и затвори задната врата.
Те се преместиха зад едната страна на роувъра, като го използваха като заслон от ледения вятър.
Травис каза:
— Разбрах, че Пол ти е разказал за Едуардо и енотите. Не исках да тревожа жена ти.
— Тя не се плаши лесно.
— Ще й кажеш ли?
— Не. Не знам защо. Сигурно…, защото вече много ни се струпа на главите, една година проблеми, много промени, както и да е, Пол не ми каза кой знае колко. Само че енотите се държали странно посред бял ден навън, бягали в кръг и после направо издъхнали.
— Мисля, че това не е било всичко. — Травис се поколеба. Подпря се на роувъра и леко наведе глава, за да се предпази от вятъра. — Мисля, че Едуардо криеше нещо от мен. Онези миещи мечки бяха правили нещо по-странно, отколкото той ми разказа.
— Защо ще крие от теб?
— Трудно е да се каже. Беше особен човек. Сигурно… не знам. Сигурно е видял нещо, което е мислел, че ще прозвучи смешно, ако го разкаже. Нещо, в което е предположил, че няма да повярвам. Беше много горд. Не би говорил за нищо, което може да накара другите да му се присмиват.
— Някакви предположения какво е могло да бъде?
— Не.
Главата на Джак стърчеше над роувъра и вятърът не само, че брулеше лицето му, но сякаш белеше кожата от лицето му. Той се облегна върху колата, наведе се и се прикри, също като ветеринаря. Вместо да се гледат един друг, докато говореха, те гледаха надалеч към земята на юг.
Джак каза:
— Ти мислиш като Пол, че Едуардо е видял нещо, свързано с енотите, което е причинило неговия инфаркт ли?
— И го е накарало да зареди пушката ли? Не знам. Може би. Не бих изключил този вариант. Две седмици и нещо преди да умре, говорих с него по телефона. Проведохме интересен разговор. Повиках го, за да му дам резултатите от пробите на енотите. Смъртта им не се дължеше на никоя позната ми болест…
— Мозъчен оток.
— Точно така. Но без видима причина. Искаше да разбере дали само съм взел проби от мозъчната тъкан, или съм направил пълна дисекция.
— Дисекция на мозъка?
— Да. Попита ме дали съм изследвал подробно гръбначните им стълбове и дали не е имало нещо прикрепено към тях. Когато го попитах какво има предвид, той ми отвърна, че можело да изглежда като тумор.
— Да изглежда.
Ветеринарят обърна глава надясно, за да погледне Джак в очите.
— Чу го по същия начин, по който и аз — продължи Травис, Забавен начин да се каже, нали? Не било тумор. Можело да изглежда като такъв, но не било истински тумор. Попитах го дали не крие нещо от мен, но той се закле, че не крие нищо. Казах му да ме повика веднага щом забележи животни да се държат странно като онези еноти. Катерици, зайци, каквито и да е, но той не ми се обади. Три седмици след това умря.
— Ти ли го откри?
— Все не ми отговаряше по телефона, когато звънях. Дойдох да видя какво прави. Тук го и намерих. Лежеше пред отворената врата и стискаше пушката.
— Не е стрелял с нея?
— Не. Сърдечният удар го беше поразил бързо.
От вятъра високата трева на поляната се люшкаше на кафяви вълни. Полята наподобяваха развълнувано бурно море.
Джак много се колебаеше дали да разкаже на Травис за случилото се в гробището малко преди той да дойде. Да опише преживяното обаче беше трудно. Можеше да посочи основните събития, да си припомни странната размяна на реплики между него и Тоби-образното нещо. Но нямаше думи — сигурно изобщо не съществуваха такива думи — да опише точно какво беше почувствал, a чувствата бяха в основата на станалото. Не можеше да пресъздаде и малка част от свръхестествената природа на срещата.
За да спечели време, Джак каза:
— Имаш ли някакви теории?
— Подозирам, че е била замесена токсична субстанция. Да, знам, по тези места няма много складирани промишлени отпадъци. Но съществуват естествени токсини, които могат да причинят побъркване на дивите животни, да ги накарат да се държат като хората. Ами ти? Видя ли нещо странно, откакто дойдохте?
— Всъщност да — на Джак му олекна, че позите, които двамата бяха заели, допускаха възможността да не гледа право в очите ветеринаря. Той разказа на Травис за гарвана на прозореца онази сутрин и как по-късно птицата кръжа над него и Тоби, докато играха с фризбито.
— Любопитно — отбеляза Травис. — Предполагам, че може да има някаква връзка. От друга страна, няма нищо странно в подобно поведение, дори и тропането с клюна по стъклото. Гарваните могат да бъдат много смели. Още ли се навърта наоколо?