Тъй като се боеше да свали узито въпреки неговата тежест, Хедър стоя известно време на пост до северния прозорец на кухнята, после до западния. От време на време, вдигаше глава, за да чуе по-добре звуците, които й се струваха, че не принадлежат само на бурята и са подозрителни.
На масата Тоби беше сложил слушалки на ушите и си играеше с портативна електронна игра. Поведението му обаче беше по-различно, отколкото когато обикновено се занимаваше с това — не се навеждаше, не се напрягаше, не се клатеше, не подскачаше на стола. Играеше само за да запълва времето си. Фалстаф лежеше в най-отдалечения от прозорците ъгъл, на най-топлото място в помещението. Понякога вдигаше благородната си глава, като душеше въздуха или се ослушваше. Повечето време обаче лежеше на една страна, гледаше напред и се прозяваше.
Времето минаваше бавно. Хедър непрекъснато поглеждаше към стенния часовник. Беше убедена, че са минали поне десет минути, докато стрелките показваха, че са изтекли само две от последната й проверка.
Трикилометровото ходене до Пондероса Пайнс щеше да отнеме около, двайсет и пет минути в хубаво време. На Джак сигурно щеше да му трябва час или дори час и половина в тази буря, като се имаше предвид, че ще му се наложи да гази в дълбокия до коленете сняг, да заобикаля местата с по-големи натрупвания и да върви срещу свирепия вятър. Щом пристигнеше там, щеше да мине половин час, докато обясни ситуацията и събере група за помощ. Връщането щеше Да му отнеме по-малко от петнайсет минути, и то ако, им се наложи да разчистват със снегорини някои участъци от пътя и алеята. Най-късно трябваше да се върне до два часа и петнайсет минути, може би половин час по-рано от този срок.
Кучето отново се прозя.
Тоби беше толкова неподвижен, че можеше и да е заспал.
Бяха намалили термостата, за да се облекат добре и да бъдат готови веднага да напуснат къщата, ако се наложи. Въпреки това в къщата още беше топло. Обаче ръцете и лицето й бяха студени, но по гърба и под мишниците беше мокра от пот. Тя разкопча ципа на якето, макар че така то щеше да й пречи на кобура на бедрото.
Когато минаха петнайсет минути и нищо не се случи, тя започна да мисли, че непредсказуемият им противник няма да предприеме нищо срещу тях. Или не си даваше сметка, че в момента те са по-уязвими без Джак, или просто не го беше грижа. От това, което Тоби каза, то беше самото олицетворение на наглостта и дързостта — никога не се плашеше и действаше винаги само според собствените си планове, желания и ритми.
Увереността й започна да се засилва и тогава Тоби изрече, но не на нея:
— Не, не мисля така.
Хедър отстъпи от прозореца. Той промърмори:
— Ами… може би.
— Тоби? — обърна се тя към него.
Сякаш, без да забелязва присъствието й, той се беше втренчил в екрана на електронната игра. Пръстите му не се движеха по бутоните. В момента не течеше никаква игра: миниатюрният монитор беше обхванат от фигури и ярки цветове, подобни на онези, които беше видяла и преди.
— Защо? — попита той.
Тя сложи ръка на рамото му.
— Може би — каза той на цветовете на екрана.
Досега той отговаряше на създанието с „не“. Сегашното „може би“ разтревожи Хедър.
— Би могло, може би — повтори детето.
Тя свали слушалките от ушите му и той накрая погледна към нея.
— Какво правиш, Тоби?
— Разговарям — отвърна той.
— На кого казваше „може би“?
— На Дарителя — обясни той.
Тя си спомни това име от съня си, омразното нещо, което се беше опитало да се представи за източник на мир, спокойствие и наслада.
— То не дава — лъжа е. То взима. Продължавай да му казваш „не“.
Тоби я гледаше втренчено. Тя трепереше.
— Разбра ли ме, скъпи?
Той кимна. Въпреки това не можеше да е сигурна, че я чува.
— Продължавай да му казваш „не“. Нищо друго освен „не“.
— Добре.
Тя хвърли електронната игра в кофата за боклук. След малко я извади, сложи я на пода и я стъпка с ботуша си. Накрая я натисна с подметката, макар че устройството беше достатъчно смачкано. Продължи да тъпче, докато не осъзна, че е излязла от контрол и се презастрахова срещу електронната игра, защото не е могла да го стори срещу Дарителя — нещото, което всъщност искаше да стъпче и да смачка.
Няколко секунди стоя така. Дишаше тежко и гледаше към пластмасовите останки. Наведе се, за да събере боклука, но после размисли, каза си: „Да върви по дяволите“ и ритна по-големите парчета в стената.
Фалстаф се изправи. Когато Хедър се върна до прозореца над мивката, ритривърът я изгледа с любопитство и отиде при смачканата игра. Започна да я души, като че искаше да разбере защо е предизвикала до такава степен яростта на неговата стопанка.