Д-р Уолтър Дилейни беше петдесетгодишен и беше много подходящ за ролята на умен баща в телевизионен комедиен сериал от началото на шейсетте. Имаше кестенява коса, която беше започнала да се прошарва на слепоочията. Лицето му беше мъжествено красиво. Имаше меки черти. Излъчваше авторитет, но в същото време беше отпуснат, спокоен и улегнал като Ози Нелсън или Робърт Янг.
— Добре ли си, Хедър? — попита той.
Тя кимна:
— Държа се още.
— Как е Тоби?
— Децата понасят по-лесно тези неща. Ще се оправи веднага щом види баща си след няколко дни.
Дилейни въздъхна и потри с ръка лицето си.
— Господи, мразя света, който сме създали. — Хедър никога преди не го беше виждала толкова ядосан. — Когато аз бях дете, хората не се стреляха по улиците всеки ден. Имахме респект към полицията, знаехме, че тя стои между нас и варварите. И кога се промени всичко това?
Нито Хедър, нито Прокноу можеха да отговорят на този въпрос.
Дилейни продължи:
— Сякаш живея в някаква помийна яма, в лудница. Светът се управлява от хора, които не уважават никого и нищо, но в същото време те очакват от нас да ги уважаваме, да изпитваме съчувствие към убийците, защото с тях животът се е отнесъл толкова зле. — Отново въздъхна и поклати глава. — Извинявай. Днес ми е денят, в който работя безплатно в детската болница. Имаме две малки деца, които са се оказали в центъра на гангстерски престрелки — едното от тях е на три години, другото на шест. Та те са още бебета, за Бога. А сега и Джак.
— Не знам дали си чула последните новини — каза Емил Прокноу. — Намерили са в джобовете на мъжа, който е стрелял при бензиностанцията, кокаин и синтетичния РСР. Ако е употребил и двата наркотика едновременно…, ами това е доста силна смес.
— Като да взривиш атомна бомба в мозъка си — добави с отвращение Дилейни.
Хедър разбираше, че двамата наистина са много ядосани, но също така подозираше, че в момента те нарочно бавят лошата новина. На хирурга тя каза:
— Оказа се, че той няма увреждания на мозъка. Вие се опасявахте, но се оказа, че няма.
— Няма нарушения на говорния апарат — отвърна Прокноу. Може да говори, да чете, да пише, да извършва наум прости математически операции. Умствената му дейност, изглежда, не е нарушена.
— Което означава, че по всяка вероятност няма да има никакви свързани с мозъчната дейност физически недъзи — добави Уолтър Дилейни. — Но ще трябва да минат поне ден-два, преди да се уверим окончателно в това.
Емил Прокноу прокара слабата си китка през къдравата си коса и продължи:
— Той се възстановява много добре, госпожо Макгарви. Наистина се възстановява добре.
— Но — подкани го тя.
Лекарите се спогледаха.
— В момента — престраши се Дилейни — има парализа на двата крака.
— От кръста надолу — допълни Прокноу.
— А горната част? — попита тя.
— Тя е добре — увери я Дилейни. — функционира напълно нормално.
— Утре сутринта — каза Прокноу — ще погледнем отново за гръбначни счупвания. Ако ги открием, ще направим гипсово легло, ще го постелим с филц. В него ще обездвижим Джак от врата надолу до областта под таза и ще сложим екстензия на краката му.
— Ще може ли да ходи отново?
— Почти сигурно е.
Тя местеше очи от единия към другия лекар и чакаше лошата новина.
— Това ли е всичко? — попита Хедър.
Лекарите отново се спогледаха. Дилейниказа:
— Хедър, не съм сигурен, че разбираш какво очаква теб и Джак оттук нататък.
— Кажете ми.
— Той ще бъде обездвижен в специален костюм в продължение на три-четири месеца. Докато му свалят костюма, мускулите му от кръста надолу ще се атрофират сериозно. Няма да има сили да ходи. Всъщност тялото му ще е забравило как да ходи. Ще трябва да изкара седмици физиотерапия в болничен рехабилитационен център. Ще бъде много неприятно и болезнено.
— Само това ли? — попита отново тя.
— Това е достатъчно — отвърна Прокноу.
— Но можеше да е и много по-лошо — напомни им тя.
Когато отиде при Джак, тя свали страничната рамка на леглото и среса мократа коса на челото му.
— Много си красива — каза той.
Гласът му беше още слаб и тих.
— Лъжец.
— Красива си.
— Приличам на плашило.
Той се усмихна:
— Точно преди да загубя съзнание, се питах дали ще те видя отново.
— Няма да можеш да се отървеш от мен толкова лесно.
— Май ще трябва наистина да се отправя на оня свят, а?
— И това няма да ти помогне. Ще те намеря където и да отидеш.
— Обичам те, Хедър.
— И аз те обичам повече от живота.
В очите й напираше гореща влага, но бе решила да не плаче пред него. Позитивно мислене. Поддържай духа висок. Клепачите му потрепнаха и той каза: