— Това е най-доброто оръжие за самоотбрана вкъщи, което можеш да намериш — каза тя. — Дванайсет патрона със сачми. Достатъчно мощна да отхвърли назад някой надрусан наркоман, който се мисли за Супермен. Не е необходимо да се прицелваш точно, само я насочваш и натискаш спусъка. Сачмите сами ще си свършат работата. — Алма постави пушката върху бежовото кадифе на леглото.
Зад гардероба измъкна тежка пушка с вентилируема цев, оптичен мерник и голям пълнител.
— Автомат „Хеклър и Кох НК 91“ — продължи да изброява Алма. — Тази не можеш да си я купиш вече толкова лесно в Калифорния. — Сложи го до пушката.
После отвори нощното шкафче и извади от него страховит пистолет:
— Деветмилиметров браунинг, полуавтоматичен. В другото шкафче имам още един такъв.
Хедър заговори:
— Господи, та ти тук имаш цял арсенал.
— Само различни оръжия за различни цели.
Алма Брайсън беше висока метър и седемдесет; имаше вид на амазонка. Беше привлекателна, слаба, с нежни черти и лебедова шия. Китките й бяха тънки и крехки като на десетгодишно момиченце. Изящните й ръце изглеждаха неспособни да се оправят с тежките оръжия, които показа, но очевидно боравеше добре с тях.
Хедър стана и каза:
— Разбирам да държиш пистолета за самоотбрана, дори и пушката. Но за какво ти е автоматът?
Алма погледна към оръжието с марка „Хеклър и Кох“ и отвърна:
— Достатъчно точен е да улучи в цел с диаметър един сантиметър. Стреля с патрони 7,62-и калибър, които могат да пробият дърво, тухлена стена, дори кола, и пак ще пронижат човека, който се крие зад тях. Много е надежден. Можеш да изстреляш стотици патрони, докато металът не започне да пари, и пак няма да засече. Мисля, че се налага да си вземеш един такъв, Хедър. Трябва да си подготвена.
Хедър се почувства сякаш беше тичала след белия заек, който в крайна сметка я беше отвел в един тъмен и непознат свят.
— Да съм подготвена за какво?
Гласът на Алма стана рязък от гняв:
— Лутър знаеше, че ще се случи така. Казваше, че политиците разграждат граденото от цивилизацията в продължение на хиляда години, но не строят нищо, което да го замести.
— Вярно, но…
— Казваше, че от ченгетата ще се очаква да оправят нещата, когато всичко започне да се руши. Но до този момент върху ченгетата ще бъде стоварена вината за толкова много неща и те ще бъдат обрисувани като злодеи до такава степен, че никой няма да има уважение към тях и няма да им позволи да опазят единно обществото.
Яростта беше бягството на Алма Брайсън от мъката и тъгата. Тя беше способна да потисне сълзите само с помощта на гнева.
Макар Хедър да се притесняваше, че методите на нейната приятелка за справяне с живота не са много нормални, тя не можеше да й предложи нищо друго по-ефективно. Съчувствието и състраданието бяха неуместни в случая. Алма и Лутър бяха женени от шестнайсет години и бяха отдадени един на друг. И понеже не можеха да имат деца, те бяха още по-близки един на друг. Хедър можеше само да си представи колко дълбока е болката на Алма. Светът беше жесток. Не беше лесно да откриеш истинската и искрена любов веднъж и почти невъзможно два пъти. Алма сигурно чувстваше, че най-щастливите години от живота й безвъзвратно са отминали, макар че беше само на трийсет и осем. Тя се нуждаеше от нещо повече от мили думи, нещо повече от рамо, на което да си поплаче. Нуждаеше се от някого или от нещо, на което да излее яда си — на политиците, на системата.
Сигурно гневът й в крайна сметка не беше нормален. Сигурно ако много повече хора се бяха ядосали достатъчно преди десетилетия, тази страна нямаше да достигне до това положение.
— Ти имаш ли оръжие? — попита Алма.
— Едно.
— Какво е?
— Пистолет.
— Знаеш ли как да го използваш?
— Да.
— Трябва ти нещо повече от пистолет.
— Чувствам се неудобно с оръжията, Алма.
— Сега го дават по телевизията. Утре ще бъде във всички вестници — това, което стана при бензиностанцията на Аркадян. Хората ще разберат, че ти и Тоби сте сами. Хора, които не обичат ченгета и които не обичат жените на ченгета. Някой задник репортер сигурно ще публикува твоя адрес. Трябва да си готова за всичко днес, за всичко.
Параноята на Алма, която беше толкова изненадваща, потресе Хедър. Обаче дори когато потръпваше от ледения блясък в очите на приятелката си, тя се питаше дали оценката на Алма за ситуацията беше наистина толкова рационална, колкото звучеше. Подобна параноична гледна точка можеше да я накара отново да изтръпне, дори повече, отколкото при вида на оръжията.
— Трябва да се приготвиш за най-лошото — каза Алма Брайсън, взе пушката и я насочи нагоре. — Тук не става въпрос само за твоя живот. Трябва да помислиш и за Тоби.