Обзет от страх, съмнение и любопитство, Едуардо се вгледа в краката и в тялото си. Видя, че кехлибарената светлина струи и от него, като беше примесена с червени пръски. В момента беше човек от друг свят, изпълнен с неземна енергия, или свещен индиански дух, слязъл от високите планини в търсене на древните народи, някога властвали над обширната пустош на Монтана, но отдавна забравени: сиукси, шайени, асинибоан, кроу.
Повдигна лявата си ръка, за да я разгледа по-добре. Кожата беше прозрачна, плътта пропускаше светлината. Отначало видя костите на китката и пръстите си — добре очертани сиво-червени форми в субстанцията от разтопена лава, от която сякаш беше направен. После, докато гледаше, костите също станаха прозрачни. Той заприлича на стъклен човек, без никакви субстанции в него. Беше се превърнал в прозорец, през който се виждаше неземният огън. Също както земята под него беше прозорец, също като камъните и дърветата.
Звуковите вълни и електронният вой идваха от огнените пламъци и станаха още по-настойчиви. Също като през онази мартенска нощ той имаше чувството, че някой или нещо напира да излезе от своя затвор, като се опитва да разчупи стена или бариера.
Нещо се опитваше да отвори със сила врата.
Той стоеше на пътя му.
На прага.
Обзе го някакво странно убеждение, че ако вратата се отвореше в момента, той щеше да се разпадне на атоми, все едно никога не беше съществувал. Щеше да се превърне във вратата. Непознат странник щеше да влезе през него, от огъня и през него.
„Исусе, помогни ми“ — помоли се той, макар че не беше вярващ.
Опита се да мръдне. Беше парализиран.
През вдигнатата му ръка, през цялото му тяло, през дърветата, камъните и пръстта огънят ставаше все по-малко кехлибарен и все по-червен, no-горещ, изцяло червен, ален, кипящ. Изведнъж беше изпъстрен със синьо-бели вени, които контрастираха на ярката светлина, характерна за ядрото на някоя звезда. Зловещите пулсации се усилваха и експлодираха, усилваха се и експлодираха, като тласъците на гигантски бутала, които бумтяха. Буталата на едни вечни двигатели, които движеха Вселената. Все по-силно и по-силно налягането се увеличаваше. Стъкленото му тяло вибрираше крехко като кристал. Налягането се усилваше, удряше, блъскаше. Огън и гръм, огън и гръм. Тъмнина. Тишина. Студ.
Когато се събуди, лежеше в гората, в светлината на лунния полумесец. Над него дърветата бдяха неподвижни и тъмни. Беше възвърнал отново всичките си сетива. Помириса озонната свежест на снега, боровите дървета, собствената си пот… и урината. Беше загубил контрола върху пикочния си мехур. Вкусът в устата му беше неприятен, но познат: кръв. В ужаса си или когато е паднал, сигурно е прехапал езика си. Очевидно странната врата в нощта не се беше отворила.
ОСМА ГЛАВА
Още същата нощ Едуардо извади оръжията от шкафа в библиотеката и ги зареди отново. После ги подреди из цялата къща, така че винаги да му е под ръка някое от тях.
На следващата сутрин, четвърти април, той замина с колата за Игълс Руст. Обаче не отиде при шерифа. Все още не разполагаше с доказателства, с които да подкрепи разказа си.
Вместо това влезе в магазина „Кастърс Аллайънс“. Той се намираше в сграда от жълти тухли, построена около 1920 година. Блестящите високотехнологични и модерни стоки на витрините се вписваха така неуместно в постройката, Както примерно биха стояли маратонки на неандерталец от каменната ера. Едуардо купи видеокасетофон, видеокамера и половин дузина празни касети.
Продавачът беше дългокос младеж, който приличаше на Моцарт. Носеше джинси, каубойска риза с декоративни шевове, каубойска връзка на врата с тюркоазена брошка и ботуши. Продавачът не спираше да бърбори за неизброимите достойнства на избраната техника, като използваше толкова много жаргонни думи, че все едно говореше на чужд език.
Едуардо искаше само да запише и после да прегледа записа. Нищо повече. Не го интересуваше дали може да гледа един запис, докато прави друг, или дали проклетите чудесии могат да му сготвят вечеря, да му оправят леглото и да му направят педикюр.
В ранчото имаше телевизор, който можеше да хваща много канали. Малко преди смъртта си Куотърмас беше монтирал сателитна антена. Едуардо рядко гледаше телевизия, може би три или четири пъти в годината, но знаеше, че телевизорът работи.
От магазина отиде в библиотеката. Там взе за четене романи от Робърт Хайнлайн и Артър Кларк и сборник с разкази от Х. П. Лавъркрафт, Алджърнън Блекууд и М. Р. Джеймс.
Чувстваше се еднакво глупаво, като да беше избрал някои от уж документалните блудкави четива за Снежния човек, чудовището от Лох Нес, изчезналия континент Атлантида, Бермудския триъгълник или историята за фиктивната смърт на Елвис Пресли и смяната на пола му. Очакваше библиотекарката да му се усмихне подигравателно или поне да го погледне със съжаление, но тя му предложи книгите сякаш нямаше нищо ненормално в това, че се е спрял на този вид художествена литература.