Този път обаче познатото желание не го обсеби, защото беше обладан от страха. Леденият вятър сякаш свиреше през гръбначния му стълб, като че той беше кух.
Ако сега се обърнеше, нямаше да се изненада, ако видеше някого. Беше сам.
Небето беше синьо, като и последните облаци бяха изчезнали от северния хоризонт. Обаче все още беше хладно. Той спусна ръкавите си и ги закопча.
Когато отново погледна към надгробните плочи, въображението му беше изпълнено от образите на Томи и Маргарит. Не като живи, а като лежащи в ковчезите: разлагащи се, нападнати от червеи, с кухи очни орбити. Устните им бяха изчезнали и на тяхно място се мъдреха усмивки с жълти зъби. Едуардо се разтрепери неконтролируемо, убеден, че земята пред гранитните плочи всеки миг ще се разтвори, че съсухрените им и обезобразени ръце ще се протегнат от пръстта, а после ще се покажат и техните лица, техните безоки лица.
Той се отдръпна от гробовете, но отказа да избяга. Беше твърде стар, за да вярва в призраци или зомбита.
Мъртвата кафява трева и затоплената от пролетта земя не помръднаха. След известно време той спря да я чака да помръдне.
Когато възвърна пълния си контрол, той мина покрай ниските колони и излезе от гробището. През целия път до къщата искаше да се обърне и да погледне назад, но не го направи.
Влезе в къщата през задната врата и я заключи. Обикновено изобщо не заключваше вратите.
Макар че беше време за обяд, нямаше апетит. Вместо това си отвори бутилка бира „Корона“.
На ден пиеше по три бири. Имаше дни, в които изобщо не пиеше. Макар че напоследък подобно нещо не се беше случвало. Напоследък той обръщаше повече от три бутилки на ден.
По-късно следобед, докато седеше на фотьойла в хола, опитваше се да чете Томас Уолф и отпиваше от третата бутилка „Корона“, той реши, че преживяното на гробищата е било ясно предзнаменование. Предупреждение. Но предупреждение за какво?
Април също мина, но феноменалното явление в гората не се повтори. Едуардо обаче стана още по-напрегнат. Всеки от предишните инциденти започваше, когато луната се намираше в една и съща фаза — първата четвърт. Това астрономическо условие, изглежда, наближаваше, тъй като през останалата част от април луната растеше и намаляваше без никаква промяна. Лунният цикъл може би нямаше нищо общо със странните събития — при все това си оставаше календарът, по който той се ориентираше и ги очакваше отново.
Още през нощта на първи май, която започна с новолуние, той спа с дрехите. Пистолетът му се намираше в мек кожен кобур на нощното шкафче. До него лежаха дискменът и слушалките. В дискмена беше сложен дискът с албума на „Уормхарт“. Под леглото беше скрита дванайсетзарядната едрокалибрена пушка „Ремингтън“ и при необходимост бързо можеше да я грабне. Видеокамерата беше заредена с нови батерии и празна касета. Той беше готов да действа бързо.
През нощта се събужда няколко пъти, но тя мина без инциденти.
Той и не очакваше неприятности преди ранните сутрешни часове на четвърти май.
Разбира се, странният спектакъл можеше никога повече да не се повтори. Всъщност той се надяваше да не става свидетел на подобно нещо отново. Със сърцето си обаче чувстваше това, с което разумът му не искаше да се примири: че тези събития вече бяха задвижени, че те набираха скорост и инерция и че той не можеше да избяга от отредената му в тях роля, както окованият и осъден на смърт не можеше да избегне острието на гилотината.
Не му се наложи да чака още много дълго. Тъй като предната нощ беше спал малко, на втори май си легна по-рано. И беше събуден след полунощ, в първия час на трети май, от онези зловещи и ритмични пулсации.
Звукът не беше по-силен отпреди, но тласкащата вълна беше два пъти по-мощна. Къщата се тресеше. Люлеещият се стол в ъгъла се клатеше, сякаш някакъв много енергичен дух се люлееше на него с нечовешка ярост. Една от картините падна от стената и стъклото й се разби на пода.
Докато светне лампата, отметне завивките и стане от леглото, Едуардо се почувства в подобно на транс състояние, като онова, което го беше обзело преди месец. Ако се беше поддал напълно, щеше да затвори очи и после да се озове извън къщата, без да си спомня да е направил и една стъпка от леглото.
Той грабна дискмена, сложи си слушалките на ушите и натисна бутона за прослушване. Музиката на „Уормхарт“ го връхлетя.
Той подозираше, че неземният туптящ звук действа с честота, с която може да бъде хипнотизиран човек. Ако беше така, ефектът на хипнотизиращия транс можеше да бъде блокиран от един хаотичен шум.