Той усили звука на „Уормхарт“, докато вече не чуваше нито кънтящото туптене, нито съпровождащата го електронна вибрация. Със сигурност имаше опасност тъпанчетата му да се пукнат. Въпреки това с помощта на хевиметъла той успя да отблъсне транса, преди да бъде напълно омаян.
Още усещаше вълните, които преминаваха през него, и виждаше техния ефект върху предметите наоколо. Както обаче си мислеше, само звукът причиняваше хипнозата. Докато го блокираше, Едуардо беше в безопасност.
Той закачи дискмена на колана си, за да не го държи, след което закрепи на бедрото си кобура с 22-калибровия пистолет. Извади пушката изпод леглото, окачи я на рамо, грабна видеокамерата и затича надолу по стълбите, навън. Нощта беше леденостудена.
Първата четвърт на луната блестеше като сребърен ятаган. Светлината, излъчвана от дърветата и земята под тях в края на ниската гора, вече беше станала кървавочервена. Нямаше и следа от кехлибарен цвят.
Застанал на предната веранда, Едуардо започна да записва на камерата страховитото сияние от разстояние, фокусираше ту отдалеч, ту отблизо, за да покаже образа в перспектива на фона на пейзажа.
После се спусна по външните стълби, затича по кафявата ливада и се устреми към полето. Опасяваше се феноменът да не продължи този път по-малко време, отколкото преди месец, тъй като вторият инцидент продължи по-кратко, макар и да беше по-интензивен.
Спря два пъти на ливадата, за да снима от различно разстояние. Когато стигна на десетина метра от свръхестественото сияние, той се запита дали камерата изобщо е записала нещо, или й е попречила силната светлина.
Студеният огън беше невероятно ярък, светещ от някое друго място, време или измерение.
Тласкащите вълни удряха силно по Едуардо. Вече не бяха като силно морско течение. Бяха твърди, болезнени. Блъскаха го толкова силно, че той трябваше да положи усилия, за да запази равновесие.
Отново му направи впечатление, че сякаш нещо се опитва да се освободи от затворено пространство, да счупи оковите или да разбие затвора и да изскочи на белия свят.
Апокалиптичният рев на „Уормхарт“ беше идеален съпровод за случая. Брутален като чук и в същото време разтърсващ, хаотичен и в същото време завладяващ. Химн на животинския инстинкт, който разчупва човешките задръжки и освобождава от комплексите. Това беше мрачната музика, сякаш написана за честването на деня на Страшния съд.
Туптенето и електронният вой сигурно се бяха усилили, за да съответстват на брилянтния блясък и мощните нарастващи вълни. Той започна да ги чува отново и се уплаши, че ще им се поддаде.
Увеличи докрай звука на диксмена.
Боровете, неподвижни и спокойни преди като дърветата на картинен пейзаж, сега изведнъж започнаха да се удрят едно в друго, макар че вятърът беше слаб. Вдигна се вихрушка от борови иглички.
Тласкащите вълни станаха толкова свирепи, че го отблъснаха назад и той падна. Спря да записва и пусна видеокамерата на земята.
Дискменът, закачен на колана му, започна да вибрира до лявото му бедро. Виенето на китарите на „Уормхарт“ се превърна в бесен електронен писък и беше толкова болезнен, колкото, ако някой си беше забил ноктите в ушите му.
Той закрещя от болка и свали слушалките. На колана му вибриращият дискмен димеше. Той го откачи и го хвърли, като си опари пръстите от горещата метална кутия.
Монотонното туптенето обкръжи и той имаше чувството, че се носи из биещото сърце на огромно чудовище.
Едуардо успя да се задържи на едно място, като устоя на подтика да влезе в светлината и да стане завинаги част от нея. Свали пушката от рамото си.
Ослепителната светлина го накара да присвие очи, а сериите от ударни вълни изкарваха въздуха от дробовете му. Кафявите стъбла горяха, земята трепереше, електронните пулсации виеха като дразнещия звук на режещ хирургически трион. Всичко наоколо туптеше, сякаш нещо блъскаше непрестанно и безмилостно по материята на реалността. Туптеше, туптеше, туптеше.
Пуф-ф.
Звукът приличаше на отварянето на вакуумирана тенекиена кутия с кафе. Въздухът стремително излизаше, за да запълни празнината. Веднага след първото кратко „пуф-ф“ настана тишина и нереалната светлина изчезна.
Едуардо Фернандес стоеше изумен и невярващ на очите си под лунния полумесец. Той втренчено гледаше към идеалната сфера от чист мрак, която беше надвиснала над него като огромна топка на космическа маса за билярд. Сферата беше толкова гладко черна, че се открояваше на фона на обикновената тъмнина на майската нощ. Също както блясъкът от ядрена експлозия би се откроявал на фона и на най-слънчевия и светъл ден. Огромна. С диаметър десет метра. Сега заемаше пространството, в което преди малко сияеха боровете и земята под тях.