Всичко функционираше както си му е редът и чувствителността отново се върна. Едуардо се огледа в дълбоката и мирна майска нощ. Погледна към гората, която стоеше от двете страни на фантастичния кръг от тъмнина. Поляната, която се изкачваше нагоре, беше озарена от лунния блясък. Някои прозорци бяха тъмни, други — изпълнени със светлина. Планинските върхове на запад бяха покрити със снежни шапки, които фосфоресцираха на фона на нощното небе.
Гледката беше прекалено детайлна, за да е част от сън или от халюцинации, характерни за страдащите от старческо слабоумие. В края на краищата той не беше побъркан стар глупак. Стар — да. Глупак — може би. Но не и побъркан.
Отново насочи вниманието си към прохода и си помисли как ли изглежда той отстрани. Представи си дълга тръба, направена от перфектно, поглъщащо всичката светлина, ебонитово черно метално покритие. Тази тръба се точеше направо от нощта и малко или много приличаше на тръбата на петролопровод, проточила се в тундрата на Аляска, пронизваща планините на някои места и увиснала във въздуха на други. Тя беше идеално права, никъде не свиваше и сочеше към небесното пространство подобно на тунел към звездите.
Когато се премести до единия край на широкото десетина метра петно и го погледна отстрани, той откри нещо съвършено странно и различно от представата му за петролопровода. Гората стоеше необезпокоявана зад фантастичните двери към небитието, непроменена, доколкото можеше да определи. Луната светеше, дърветата се издигаха, сякаш в отговор на ласкаещата ги сребриста светлина. Някъде в далечината се чуваше бухал. Когато се погледнеше отстрани, проходът изчезваше. Неговата дълбочина, ако изобщо имаше такава, беше тънка като косъм или като много добре наточено острие на бръснач.
Той заобиколи и се оказа точно зад него.
Гледано от ъгъл от сто и осемдесет градуса, петното си беше същият десетметров кръг, изпълнен с мистериозна тъмнина. От тази обратна перспектива проходът сякаш беше погълнал не част от гората, а от поляната и къщата на върха. Приличаше на голяма тънка монета, балансираща на ръба си.
Премести се, за да хвърли още един поглед отстрани. От този ъгъл не можеше да различи дори и най-малката нишка на свръхестествената чернота на фона на по-слабата нощна тъмнина. Докосна ръба с ръка, но не почувства нищо освен въздуха.
Отстрани проходът просто не съществуваше — което беше извод, от който му се завиваше свят.
Изправи се срещу невидимия ръб на проклетото нещо, после се наведе наляво и погледна към това, което определи като „предницата“ на прохода. Отново вкара навътре лявата си китка.
Беше изненадан от собствената си смелост и си даде сметка, че твърде бързо се е подвел от мисълта, че феноменът е безвреден. Любопитството — това старо нещастие, което беше погубило не един и двама представители на човешката раса, сега беше пленило и него.
Без да вади лявата си китка, той се наведе надясно и погледна към „задницата“ на прохода. Пръстите му не се бяха показали от другата страна.
Пъхна още по-навътре ръката си, но тя така и не се появи отзад. Проходът беше тънък като острие, но въпреки това трийсет-четирийсет сантиметра от ръката му бяха изчезнали вътре.
Къде се беше дянала ръката му?
Треперещ, той издърпа ръката си от енигматичното нещо и се върна на поляната, вглеждайки се в „предницата“ на дверите. Почуди се какво ли ще стане с него, ако пристъпи вътре, без да има никаква връзка със света, който познаваше. Какво ще открие там, в отвъдното пространство? Ще може ли да се върне обратно, ако видяното не му хареса?
Любопитството му не беше чак толкова силно, че да предприеме подобен съдбоносен ход. Стоеше пред прага на неземния отвор и се чудеше. Постепенно почувства, че нещо идва към него. Преди да реши какво да прави, чистата черна субстанция сякаш се изля от отвора като океан от нощ, която го всмука в дълбоки води.
Когато дойде в съзнание, Едуардо се беше проснал по лице върху покритата с мъртва трева земя. Главата му беше обърната наляво и той гледаше към дългата поляна между него и къщата.
Слънцето не беше изгряло още, но със сигурност беше минало определено време. Луната се беше скрила и нощта беше мрачна и скучна без нейните сребристи накити.
Отначало беше объркан, но скоро съзнанието му се избистри. Спомни си за прохода.
Претърколи се по гръб, седна и погледна към дърветата. Тънката като бръснач черна монета я нямаше. Гората си стоеше непроменена там, където винаги си беше стояла.