Пропълзя до мястото, където се беше появило петното. Обзе го глупавата идея да провери дали то не е паднало и дали сега не лежеше на земята, превърнато от проход в бездънен кладенец. Но то просто беше изчезнало.
Слаб и треперещ, със силно главоболие, което като нажежена тел пронизваше мозъка му, той с усилие се изправи. Олюля се подобно на пияница, страдащ от махмурлук след едноседмичен запой.
Довлече се до мястото, където помнеше, че е оставил видеокамерата.
Тя не беше там.
Започна да я търси, като постепенно разширяваше периметъра, докато не се отдалечи прекалено много от първоначалната точка. Не можа да намери камерата.
Пушката също липсваше. Както и захвърления от него дискмен заедно със слушалките.
Без особено желание се върна в къщата. Направи си цяла кана със силно кафе. Беше почти толкова горчиво и черно като еспресо. С първата чаша глътна и две таблетки аспирин.
Обикновено приготвяше слабо кафе и се ограничаваше до две или три чаши на ден. Прекалено големите количества кофеин можеха да му причинят проблеми с простатата. Тази сутрин не го беше грижа дори и простатата му да се беше издула до размерите на баскетболна топка. Той се нуждаеше от кафе.
Свали от колана си кобура заедно с пистолета, който през цялото време си беше останал там, и го сложи на кухненската маса. Издърпа стола и седна на него близо до оръжието, за да му е под ръка.
Няколко пъти разгледа лявата си китка, която беше пъхнал в отвора, сякаш се страхуваше, че може изведнъж да се разпадне. И защо не? Не беше ли преживяното по-нереално и фантастично от всичко, което му се беше случвало досега?
Още при първите лъчи на изгряващото слънце той закачи кобура, върна се на поляната и продължи да търси камерата, пушката и дискмена.
Бяха изчезнали.
Можеше да мине и без пушката. Тя не беше единственото му средство за самоотбрана.
Дискменът си беше изпълнил задачата. Не му трябваше повече. Освен това той си спомни как димеше вътрешността на кутията и колко беше нажежена, когато я откачи от колана. Сигурно вече за нищо не ставаше.
Обаче страшно много му трябваше камерата. Без нея не разполагаше с никакво доказателство за видяното. Може би и затова му беше отнета.
Върна се в къщата, направи нова кана кафе и започна да пише върху белите страници със своя красив почерк. Написаното от него гласеше:
Казвам се Едуардо Фернандес и станах свидетел на поредица от странни и нелогични явления. Не си падам много по воденето на дневници. Често си обещавах да започна да пиша дневник със започването на годината, но винаги губех интерес към тази работа до края на януари. Въпреки това съм достатъчно притеснен, за да опиша сега всичко, което видях и тепърва мога да видя в следващите дни. Правя го, за да има писмено доказателство за тези явления, в случай че нещо стане с мен.
Помъчи се да разкаже своята история с прости думи. Дори избягваше да излага своята версия за произхода на феномена или силата, която стоеше зад появата на прохода. Всъщност той се поколеба дали да го нарече проход, но накрая използва този термин, защото на някакво дълбоко подсъзнателно ниво, което нямаше нищо общо с логиката и езика, знаеше, че нещото си беше точно един проход. Ако умреше — трябваше да се примири, дори можеше да бъде убит — преди да събере доказателства за странните събития, той се надяваше, че този, който ще прочете неговите писания, ще бъде впечатлен от логичния разказ и няма да го пренебрегне като измислица на някакъв изкуфял дъртак.
До такава степен се съсредоточи в писането, че пропусна часа за обяд. Доста след пладне спря, за да си приготви набързо нещо за ядене. Понеже беше пропуснал и закуската, имаше вълчи апетит. Наряза си от студените пилешки гърди, останали от предната вечер, и си направи два огромни сандвича с кашкавал, домати, марули и горчица. Сандвичите и бирата бяха идеални за него сега, защото така можеше едновременно да яде и да пише в дневника си.
До залез слънце изложи цялата история. Завърши с:
Не очаквам да видя отново прохода, защото си мисля, че той вече изигра ролята си. Нещо влезе през него. Иска ми се да знаех какво беше това нещо. Или може би не искам изобщо да знам за него.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Някакъв звук събуди Хедър. Тихо потропване, после чегъртане. Седна в леглото и веднага се разсъни.
Нощта отново беше тиха.
Погледна към часовника. Беше един часът и десет минути след полунощ.
Преди няколко месеца тя би обяснила реакцията си с някой страшен кошмар. Нямаше да помни нищо от това, което е сънувала, щеше да се обърне на другата страна и отново да заспи.