Вече не беше така.
Беше спала върху завивките. Затова сега стана моментално.
От седмици спеше по анцуг. Дори с пижама щеше да се чувства прекалено уязвима. Памучните костюми за бягане бяха достатъчно удобни за спане, а и тя се обличаше с тях в случай, че възникнеше нещо непредвидено и неприятно.
Като сега.
Макар че нищо не нарушаваше тишината, тя взе пистолета от нощното шкафче. Беше револвер „Корт“ 38-и калибър, произведен в Германия от фирмата „Вафенфабрик Корт“. Беше може би най-прецизно изработеният и най-точният револвер в света, ненадминат от никой друг конкурент.
Револверът беше едно от оръжията, които тя си беше купила, след като стреляха по Джак. При покупката я консултира Алма Брайсън. Хедър прекара часове с револвера на полицейското стрелбище. Когато го взе, той се намести в дланта й като естествено продължение на ръката.
Размерът на нейния арсенал сега надвишаваше този на Алма, което понякога я изумяваше. Но по-изумително беше притеснението й, че въпреки това пак не е достатъчно подготвена за непредвидени ситуации.
Скоро щяха да влязат в сила нови закони, които щяха да направят още по-трудна покупката на огнестрелни оръжия. Трябваше внимателно да обмисли как да похарчи и без друго нищожния семеен бюджет за отбрана, от която може би при новите условия нямаше да има никаква полза. А нейните най-кошмарни очаквания и предвиждания за опасни случаи щяха да се окажат твърде оптимистични.
Някога щеше да помисли, че просто я е обзела параноя. Времената обаче се промениха. Това, което някога й се струваше като параноя, сега беше най-трезв реализъм.
Не обичаше да мисли за това. Потискаше я.
Когато нощта остана подозрително тиха, тя прекоси спалнята и излезе в коридора. Не трябваше да включва никакви лампи. През последните няколко месеца беше прекарала толкова много часове в неуморно бродене из къщата, че сега можеше да се придвижва от стая в стая в мрака тихо и леко като котка.
На стената в спалнята се намираше таблото на алармената система, която беше инсталирала седмица след събитията при бензиностанцията на Аркадян. Със светещи зелени букви на цифровия дисплей пишеше ЗАДЕЙСТВАНА.
Тази аларма беше поставена по периметъра на къщата. Можеше да се включи и при контакт с който и да било външен прозорец или врата. Затова сега беше сигурна, че нашественикът не е влязъл в къщата. Ако беше така, щеше да се задейства сирената и един чип със записан на него мъжки глас щеше да обяви: Навлезли сте без разрешение в охранявана собственост. Полицията вече е извикана. Напуснете незабавно.
Тя пристъпи в тъмния коридор на втория етаж и отиде до стаята на Тоби. Всяка вечер проверяваше дали неговата и нейната врата са отворени, за да можеше да го чуе, ако я повика.
Постоя няколко секунди край леглото на сина си, вслушвайки се в едва доловимото му похъркване. Тялото на момчето под завивките леко се открояваше на фона на разсеяната светлина, която идваше от градските улици и се промъкваше през процепите на щорите. В момента той беше като мъртъв за света и нямаше как от него да са дошли звуците, прекъснали съня й.
Хедър се върна в коридора, допълзя до стълбите и слезе на първия етаж.
В тесния кабинет и после в хола тя се местеше като сянка от прозорец на прозорец. Проверяваше дали отвън няма нещо подозрително. Тихата улица изглеждаше толкова мирна и спокойна, че по-скоро беше характерна за някой малък град от Средния запад, отколкото за Лос Анджелис. Никой не газеше по тревната площ отпред. Никой не се прокрадваше по северната страна на къщата.
Хедър започна да си мисли, че в крайна сметка подозрителният звук беше част от кошмар, който тя беше сънувала.
Напоследък рядко спеше спокойно, но обикновено помнеше сънищата си. Най-често сънуваше бензиностанцията на Аркадян, макар че беше виждала мястото само веднъж, в деня на стрелбата. Сънищата й приличаха на сценични спектакли с куршуми, кръв и огън, в които Джак понякога изгаряше жив и в които тя и Тоби често присъстваха по време на престрелката. Един от тях биваше застрелван заедно с Джак, единият или и двамата се запалваха. Понякога добре изглеждащият рус мъж в костюм от Армани коленичеше до нея, докато тя лежеше надупчена от куршуми, доближаваше устата си до нейните рани и пиеше от кръвта й. Убиецът често беше сляп, с празни очни орбити, в които играеха огнени пламъци. Той се хилеше с остри като на пепелянка зъби и веднъж й каза:
— Ще взема Тоби заедно с мен долу, в Ада. Ще сложа на малкото копеле каишка и ще го използвам като куче-водач.
Като се има предвид, че запомнените кошмари бяха толкова страшни, тогава колко ли ужасни бяха тези, които беше забравила?