Загледана в очите им, тя си каза, че повечето деца не са като тези тримата. Повечето се опитваха да се борят с неморалния свят с помощта на морални средства и след като пораснеха, щяха да станат добри хора. Може би дори тези калпазани щяха да станат нормални граждани. Поне един или двама от тях. Но какъв беше процентът на загубилите своя морален ориентир днес? Не само сред тийнейджърите, но и сред хората от всички възрасти. Десет процента? Със сигурност повече. Толкова много улични престъпления и корумпирани служители с бели якички; толкова много лъжи и измами, алчност и завист. Двайсет процента? И какъв процент можеше да понесе една демокрация?
— Хвърлете портфейлите на тротоара. — Тя посочи мястото зад нея.
Момчетата изпълниха заповедта й.
— Сложете парите и кредитните карти в джобовете си.
Объркани, те направиха и това.
— Не ми трябват парите ви. Не съм престъпник като вас. Като държеше револвера в дясната ръка, тя събра с лявата портфейлите. Изправи се и отстъпи назад към стената на гаража.
Вълнуваха я много въпроси, но не им зададе нито един от тях. Техните отговори — ако изобщо имаха отговори — щяха да са повърхностни и незадоволителни. Беше й писнало от повърхностност и демагогия. Механизмът на съвременния свят работеше с помощта на смазката на плоски лъжи, хлъзгави увъртания, красиви, но неубедителни оправдания.
— Трябват ми само вашите документи за самоличност — каза Хедър и вдигна ръката си, в която стискаше портфейлите. — От тях ще разбера кои сте и къде мога да ви открия. Ако още един път ни притесните, дори само да плюнете върху тревата отпред, ще ви намеря и ще се заема сериозно с вас. — Тя дръпна ударника на корта и погледите им веднага се насочиха към револвера. — Ще нося много по-голямо оръжие, с куршуми по-голям калибър с кух връх. Ако се стреля с такова в крак, направо се раздробява костта и трябва да се ампутира. Аз ще стрелям и по двата ви крака и ще се придвижвате през остатъка от живота си в инвалидни колички. Може някой от вас да получи олово в топките, за да не се пръкват повече на бял свят такива като вас.
Луната отново се скри зад облаците. От задния двор се дочу крякане на жаби.
Трите момчета я гледаха втренчено и се питаха дали наистина ще ги пусне да си вървят. Те очакваха да бъдат предадени на полицията.
Това, разбира се, беше изключено. Беше нанесла телесна повреда на двама от тях. Всеки от контузените продължаваше да се държи за слабините и на двамата лицата им бяха изкривени от болка. Още повече, че ги беше заплашила с оръжие извън дома си. Аргументът срещу нея щеше да бъде, че те не са представлявали реална опасност, защото не са прекосили допустимата граница. Да, бяха нацапали със спрейове къщата и бяха надраскали обидни надписи, бяха причинили финансови и емоционални щети на нея и на детето й. Но тя много добре разбираше, че да е жена на полицай-герой не беше достатъчна гаранция, че няма да я съдят и няма да повдигнат срещу нея редица обвинения, които неминуемо ще пратят в затвора нея вместо тях.
— Махайте се оттук — каза им тя.
Те се изправиха, но после се поколебаха, сякаш ги беше страх да не стреля по тях в гръб.
— Вървете си — настоя тя. — Веднага.
Накрая те бързо тръгнаха покрай стената на къщата и тя ги проследи, за да е сигурна, че наистина ще се махнат. Те продължаваха да хвърлят погледи към нея.
На полянката отпред, застанала във влажната от росата трева, тя се увери в щетите, които те бяха причинили на поне две, а може би и на три от стените на къщата. Цветовете на боите сякаш блестяха в нощта, осветявани от уличните лампи! Бяха надраскали личните си символи навсякъде, както и най-различни грозни псувни с общия корен ЕБ… Но централното послание беше като при първите два пъти:
ЧЕНГЕ-УБИЕЦ.
Трите момчета — двама от тях куцаха — стигнаха до колата си, паркирана на около една пресечка оттук. Беше черна на цвят. Потеглиха със свирене на гумите, като оставиха зад себе си облаци от син дим.
ЧЕНГЕ-УБИЕЦ. СЪЗДАТЕЛ НА ВДОВИЦИ.
СЪЗДАТЕЛ НА СИРАЦИ.
Хедър беше по-объркана от ирационалния смисъл на графитите, отколкото от схватката с тримата драскачи. Джак нямаше никаква вина. Той беше изпълнявал задълженията си. Как можеше да отнеме автомат от психопат-убиец, без да използва оръжие? Тя имаше чувството, че цивилизацията потъва в море от безумна ненавист.
АНСЪН ОЛИВЪР Е ЖИВ!
Ансън Оливър беше маниакът с микроузито, обещаващ млад режисьор с три филма, направени през последните четири години. Никак не беше странно, че филмите му бяха изпълнени с гняв и разказваха за гневни хора. След престрелката Хедър беше изгледала и трите филма. Оливър отлично използваше ракурсите на камерата и имаше силно въздействащ повествователен стил. Някои от сцените бяха зашеметяващи. Може би беше гений и дори щеше да спечели „Оскар“ и други престижни награди. Но в творчеството му присъстваше тревожна морална арогантност, самодоволство и изнудвачество, които впоследствие се изясни, че са били предвестниците на едни много по-сериозни психични проблеми, допълнително задълбочени от употребата на твърди големи количества наркотици. УБИЕЦ.