Искаше й се Тоби да не знае, че на баща му е било лепнато клеймото „убиец“. Е, той го беше виждал изписано и преди. Беше го чувал и в училище и два пъти се беше сбивал заради това. Беше дребен, но имаше кураж. Макар че беше надвит и в двете сбивания, той без съмнение нямаше да се поколебае, ако му се наложеше отново да влезе в схватка.
Като го закара сутринта на училище, тя ще заличи надписите. Както и преди някои от съседите щяха да й помогнат. Бяха необходими няколко минавания с четката, защото къщата им беше боядисана в бледожълто.
Така или иначе, козметичният ремонт щеше да е само временен, тъй като веществото от спрея имаше химическа съставка, която разяждаше боята на къщата. След няколко седмици всеки от грозните символи се появяваше отново като дух, който пише по листа на медиум по време на сеанс. Дух, който пише послания от затворените в Ада души.
Ядът й постепенно се уталожи. Тя нямаше достатъчно енергия, за да го поддържа непрекъснато. Последните няколко месеца направо я бяха съсипали. Беше много уморена и толкова изтощена.
Куцукайки, тя влезе в къщата от задната врата на гаража и я заключи след себе си. Заключи също преходната врата между гаража и кухнята и отново активира кода на алармата.
ЗАДЕЙСТВАНА. СИГУРНОСТ.
Не съвсем. Такава просто не съществуваше.
Качи се по стълбите, за да провери как е Тоби. Той продължаваше да спи.
Застанала на вратата на спалнята на сина си, тя слушаше сладкото му хъркане и разбра защо бащата и майката на Ансън Оливър отказваха да приемат, че синът им е бил масов убиец. Той беше тяхното дете, тяхното малко момче, техният прекрасен млад син, олицетворение на най-добрите им качества, повод за гордост и надежда. Тя им съчувстваше, съжаляваше ги, молеше се никога да не преживее болка като тяхната, но в същото време искаше да млъкнат и да се разкарат.
Родителите на Оливър провеждаха активна медийна кампания, с която описваха техния син като порядъчен и талантлив младеж, неспособен на това, което казваха, че е направил. Те твърдяха, че узито, намерено на местопрестъплението, не било негово. Нямаше никакви документи, доказващи, че той е купил или регистрирал подобно оръжие. Но автоматичният картечен пистолет „Микроузи“ беше забранен от закона и Оливър със сигурност беше платил в брой за него на черния пазар. В липсата на писмени доказателства за покупката и регистрацията нямаше нищо мистериозно.
Хедър излезе от стаята на Тоби и се върна в своята. Седна на ръба на леглото и включи лампата.
Остави револвера и се зае да изучава съдържанието на трите портфейла. От шофьорските им книжки разбра, че едното от момчетата е на шестнайсет години, а останалите две — на по седемнайсет. Те наистина живееха в Бевърли Хилс.
В един от портфейлите сред снимките на симпатична блондинка на гимназиална възраст заедно с ирландски сетер Хедър откри кръгла лепенка с диаметър пет сантиметра. Тя я погледна за миг втренчено. След това я извади от портфейла и я разгледа по-подробно. Беше от онези, които продаваха в музикалните магазини, книжарниците и пазарите. С тях хлапетата си украсяваха училищните тетрадки и безброй други неща. Тази лепенка беше блестяща, черна, с изписани от сребърно фолио букви:
АНСЪН ОЛИВЪР Е ЖИВ.
Някой вече правеше бизнес от неговата смърт. Извратено. Извратено и странно. Но това, което най-много ядоса Хедър, беше, че очевидно подобен род предмети възвеличаваха Ансън Оливър като легендарна фигура и може би дори като мъченик. Сигурно трябваше да го очаква. Родителите на Оливър не бяха единствените, които старателно изглаждаха имиджа му след престрелката.
Годеницата на режисьора, бременна с неговото дете, твърдеше, че е престанал да използва наркотици. Беше арестуван два пъти за шофиране под въздействие на наркотици, но въпреки това тези отклонения от пиедестала се определяха като нещо от миналото. Годеницата му беше актриса. Не беше красавица, но с демонстрираща уязвимост външност, която беше предпочитана от телевизионните новинарски предавания. Големите й очи изглеждаха така, сякаш от тях всеки момент щяха да потекат сълзи.