Различни партньори на режисьора от филмовата общност бяха поръчали реклами на цяла страница в „Холивуд Рипортър“ и „Дейли Варайъти“, в които изказваха съжаление за загубата на такъв творчески талант като Оливър. Намекваха, че неговите противоречиви филми разгневили мнозина от властимащите, и стигаха до извода, че той е живял и умрял за изкуството.
Те твърдяха, че узитата са му били сложени в ръцете, също както кокаина и РСР. Тъй като всички хора, оказали се по това време близо до бензиностанцията на Аркадян, се бяха изпокрили при започването на стрелбата, никой освен умрелите — и Джак — не беше видял Ансън Оливър с оръжие в ръцете. Госпожа Аркадян изобщо не беше видяла как изглежда въоръженият психопат, докато се беше крила в канцеларията. При излизане от сградата заедно с Джак тя беше буквално сляпа, тъй като димът и саждите бяха замъглили контактните й лещи.
Два дена след стрелбата Хедър беше принудена да смени домашния телефонен номер с нов, който не фигурираше в указателите, защото почитателите на Ансън Оливър й се обаждаха по всяко време на денонощието. Много от тях отправяха обвинения за зловещи заговори, в които Джак според тях изпълняваше ролята на наемен убиец.
Всичко това беше лудост.
Онзи беше само режисьор, за Бога, не президент на Съединените щати. Политиците, корпоративните шефове, военните ръководители и полицейските служители не треперят от страх и не биха организирали убийството на някакъв си там холивудски режисьор само защото той е щял да ги подреди във филма си. По дяволите, ако те наистина бяха толкова чувствителни, режисьорите щяха да се броят на пръсти.
И наистина ли тези хора вярваха, че Джак е застрелял партньора си и трима други граждани при бензиностанцията, после е стрелял три пъти по себе си, и всичко това посред бял ден, когато е можело да има свидетели, рискувал е живота си и се е подложил на невероятна болка, а сега страда в рехабилитационния център, само за да изглежда неговата версия за смъртта на Ансън Оливър по-правдоподобна?
Отговорът беше, че те наистина вярваха в подобни безсмислици.
Тя намери доказателство за това пак в същия портфейл. Друга лепенка, също кръг с петсантиметров диаметър. Черен фон, червени букви, три имена, написани едно под друго:
ОСУАЛД, ЧАПМАН, МАКГАРВИ?
Хедър беше отвратена. Да сравниш един нещастен филмов режисьор, който беше направил три слаби филма, с Джон Кенеди (жертвата на Осуалд) или дори с Джон Ленън (жертвата на Марк Дейвид Чапман) беше отвратително. Но да свържеш Джак с двама печално прославили се убийци, граничеше с безчовечност.
ОСУАЛД, ЧАПМАН, МАКГАРВИ?
Първата й мисъл беше на сутринта да се обади на адвоката си, да открие кой произвежда тези боклуци и да му предяви съдебен иска за последния грош, който притежава. Докато се взираше в омразната лепенка обаче, тя беше обзета от пораженческото чувство, че авторът на тези пошлости се е предпазил чрез употребата на въпросителния знак.
ОСУАЛД, ЧАПМАН, МАКГАРВИ?
Предположението не беше равнозначно на обвинението. А въпросителната го правеше предположение и сигурно защитаваше от съдебна отговорност за клевета или обида.
Изведнъж у нея се появи достатъчно енергия, която да потисне яда й. Събра портфейлите и лепенките и ги хвърли в най-долното чекмедже на нощното шкафче. После блъсна чекмеджето, за да го затвори. Надяваше се да не е събудила Тоби.
Времената бяха такива, че повечето хора no-скоро биха приели абсурдна теория за конспирация, отколкото да си направят труда да потърсят истинските факти и да стигнат сами до простата истина. Сякаш бяха объркали реалния живот с художествената измислица. С настървение жадуваха за византийски заговори и кабалистични конспирации на маниакални злодеи, излезли от романите на Робърт Лъдлъм. Но действителността беше много по-малко драматична и много по-прозаична. Сигурно това беше техният начин да се опитат да въведат ред и да намерят смисъл във високотехнологичния свят, в който високите темпове на обществените и технологичните промени ги плашеха и от тях им се завиваше свят.
Техен начин или не, това беше плод на извратени и болни мисли.
Говорейки за болни, тя самата беше наранила две от онези момчета. Нищо, че си го заслужаваха. Сега, когато се беше поохладила, тя почувства… не, не точно желание за разкаяние, защото те си го бяха заслужили… но тъга и съжаление, че беше необходимо да прибягва до подобни мерки. Почувства се омърсена. Ентусиазмът й беше изчезнал заедно със спадането на адреналина.