Или може би съществото в гората нарочно ги беше убило, за да покаже силата на своята власт, да впечатли Едуардо със своята мощ, да му намекне, че ще е също толкова лесно да го погуби, колкото и миещите мечки.
Усети, че е следен — и не само през очите на животните.
Голите върхове на високите планини светеха като гранитеносива приливна вълна. Оранжевото слънце бавно се потапяше в това каменно море.
Над горските дървета постепенно се спускаше непрогледна тъмнина, но според Едуардо дори и най-дълбокият мрак не можеше да се сравни с чернотата в сърцето на наблюдателя от гората. Ако изобщо той имаше сърце.
Макар и да беше убеден, че болестта няма никаква роля в поведението и смъртта на миещите мечки, Едуардо не можеше да бъде сигурен в диагнозата и затова взе предпазни мерки. Той си сложи маска на лицето и гумени ръкавици на ръцете. Не докосна труповете, а използва лопата с къса дръжка. С нейна помощ сложи труповете в големи найлонови чували за боклук. Завърза всеки от чувалите и ги сложи в багажника на джипа, паркиран в гаража. След като изми с маркуч малките петна от кръв на предната веранда, той използва няколко памучни парцала, за да почисти кухнята с дезинфекциращ препарат. Накрая изхвърли парцалите в кофата за боклук, свали ръкавиците и също ги метна там. Остави кофата на задната веранда, за да се заеме с нея по-късно.
Сложи едрокалибрената пушка-помпа и 22-калибровия пистолет в черокито. Взе видеокамерата, защото не знаеше кога ще му потрябва. Освен това касетата в камерата съдържаше записа на миещите мечки и той не искаше да изчезне като първия път, когато беше снимал сияещите дървета и черния отвор. Поради същата причина взе със себе си жълтия бележник, който беше наполовина изписан с неговите разкази за последните събития.
Когато се приготви да отпътува за Игълс Руст, залезът беше сменен от нощта. Не му се искаше да мисли как ще се връща в тъмната къща, макар че преди това никога не го беше плашило. Остави включени лампите в кухнята и коридора на първия етаж. След известен размисъл включи лампите в хола и кабинета.
Вече изкарал черокито от гаража, заключи, но умът му беше прекалено зает с мисли за тъмната къща. Върна се, за да запали още две лампи в коридора на втория етаж. Когато се качи в джипа и потегли към селския път на юг, всеки от прозорците и на двата етажа на къщата светеше.
Обширното пространство на Монтана сега му се струваше по-празно и пусто от всякога. Километър след километър, от едната му страна се издигаха тъмни хълмове, а от другата безкрайни равнини. Малкото едва забележими светлинки в далечината сякаш изобщо не помръдваха. Те изглеждаха отплували навътре в морето като светлини на кораби, които неумолимо плаваха от един хоризонт към друг.
Въпреки че луната още не беше изгряла, той не мислеше, че нейният блясък ще направи нощта по-светла или по-гостоприемна. Чувството за изолация и отчуждение, което го тревожеше, се дължеше no-скоро на неговия вътрешен пейзаж, отколкото на този на Монтана.
Той беше вдовец, останал без деца, и през последното десетилетие беше изолиран от хората. Никога не беше страдал от липсата на друг, както на Маргарит и Томи. След като ги загуби, той се отдаде на полу-маймунско съществуване и беше уверен, че ще може да кара така, без да усети скука или отчаяние. До скоро се оправяше доста добре. Сега обаче му се искаше да беше имал приятели, поне един, и да не се беше ръководил толкова тесногръдо от отшелническата си душа.
Километър след километър той чакаше да чуе характерно шумолене на найлонови чували откъм багажника на черокито.
Беше сигурен, че миещите мечки са мъртви. Не можеше да си обясни защо очаква те да възкръснат и да се освободят от чувалите. Но го правеше.
Дори по-лошо, знаеше, че ако ги беше чул да разкъсват найлона с малките си остри нокти, това нямаше да са животните, които беше сложил в чувалите.
„Глупав дъртак“ — каза си той, опитвайки се да се засрами и да прогони мрачните мисли.
След петнайсетина километра накрая забеляза коли по пътя. Оттам нататък колкото повече се приближаваше до Игълс Руст, толкова по-натоварено ставаше двупосочното асфалтово платно, макар че не можеше да се сравни с пътищата, водещи към Ню Йорк или дори Мисула.
Трябваше да кара до другия край на града, където живееше д-р Лестър Йейтс и където се намираше неговият кабинет — върху един и същи парцел от двайсет декара, около който Игълс Руст отново свършваше и започваха провинциалните полета. Йейтс беше ветеринарен лекар, който от години се грижеше за конете на Стенли Куотърмас. Той беше весел човек с бяла коса и брада, който щеше да мине успешно за Дядо Коледа, ако обаче беше по-пълен, а не слаб като вейка.