Докато чистеше, слагаше всички използвани парцали, кърпи, четки и гъби в голям найлонов чувал. Когато свърши, завърза чувала и го изхвърли в кофата за боклук отвън. Обикновено изплакваше гъбите и четките, за да ги използва отново, но не и този път.
Вместо да извади хартиената торба за еднократна употреба от прахосмукачката, той изхвърли цялата машина. Не искаше да се тревожи за произхода на микроскопичните частици, полепнали по вътрешността на пластмасовия маркуч на прахосмукачката. Повечето от тях бяха толкова дребни, че изобщо не можеше да бъде сигурен, че ги е отмил, освен, ако не разглобеше маркуча и не го почистеше милиметър по милиметър, като не пропуснеше нито една пролука или кухина. Но дори и в този случай нямаше гаранция.
От хладилника извади всичките храни и напитки, които можеха да са докосвани от… натрапника. Трябваше да се избави от всичко, което беше опаковано в найлон или алуминиево фолио, дори и да не личаха следи от пипане: швейцарското сирене, шунката, лука. Трябваше да изхвърли също така вече отворените опаковки: маслото, бурканите с копър и марината, маслините, вишните, майонезата, горчицата и всичко останало; бутилките с капачки с винт: олиото, оцета, соевия сос, кетчупа. Една отворена кутия със стафиди, отворена картонена кутия прясно мляко. От мисълта да хапне нещо, което преди това е било докосвано от натрапника, му се догади и го побиха тръпки. Когато свърши с хладилника, в него бяха останали само бутилки с бира и безалкохолно.
Но в края на краищата той се предпазваше от зараза. Никои мерки не бяха прекалено крайни.
Тук не ставаше дума просто за бактериологична зараза. Само да беше толкова просто. Господи, ако само беше. Духовна зараза. Тъмнина, способна да се разпространи и да проникне дълбоко в душата.
„Дори не си го мисли. Недей. Недей. Твърде уморен си, за да мислиш. Твърде стар си. Твърде уплашен.“
От гаража той взе охладителя. Напълни го с лед и сложи в него осем бутилки бира, като в същото време извади от джоба отварачката.
Остави всичките лампи да светят. Взе бирата и пушката и се качи в задната спалня, където спеше през последните три години. Сложи бирата и оръжието до леглото.
Вратата на спалнята имаше само слаба заключалка, която той задейства с натискането на медния бутон. За да се влезе в помещението, беше необходимо само един малко по-силен удар с крак и затова той подпря на вратата стол.
„Недей да мислиш какво може да влезе през вратата. Затвори съзнанието си. Мисли си за артрита и болките в мускулите. Остави тези мисли да заличат по-страшните.“
Взе си душ, като се изтърка така старателно, както беше почистил петната из къщата. Свърши едва когато не остана топла вода в бойлера.
Облече се, но не за спане. Чорапи, памучни военни дрехи, тениска. Остави ботушите до леглото, до пушката.
Въпреки че будилникът на нощното шкафче и ръчният му часовник подсказваха два и петдесет през нощта, Едуардо не можеше да заспи. Седна в леглото и подпря гърба си на няколко възглавници.
Включи с дистанционното телевизора и започна да изрежда безчетния брой телевизионни канали, получавани чрез сателитната чиния зад дърветата. Попадна на екшън — ченгета и наркодилъри, много тичане, скачане и стреляне, ръкопашни боеве и преследвания с коли, експлозии. Намали докрай звука, защото искаше да чува всички звуци из къщата.
Отпиваше от бирата, загледан в телевизионния екран. Не се стараеше да следи сюжета на филма, само оставяше съзнанието си да поглъща въртележката от движения и вълните от блясъци и ярки светлини на сменящите се цветове. Търкаше тъмните петна на онези ужасни мисли, онези упорити петна.
Нещо изтропа по прозореца.
Погледна към спуснатите завеси.
Ново потропване. Като камъче, хвърлено по стъклото.
Сърцето му заби по-силно.
Насили се отново да гледа филма. Движение. Цвят. Изпи бирата. Отвори втора.
Чук. И отново, почти едновременно. Чук.
Може би беше просто някоя нощна пеперуда, опитваща се да стигне до светлината, която спуснатите завеси не можеха да скрият напълно.
Можеше да стане, да отиде до прозореца, да види, че е било само летящо насекомо, и да се успокои.
Дори не си мисли за това.
Отпи голяма глътка от втората бира.
Чук.
Нещо стоеше долу на тъмната поляна и гледаше към неговия прозорец. Нещо, което знаеше точно къде се намира той и искаше да установи контакт с него.
Но този път не беше миеща мечка.
„Недей, недей, недей!“
Този път не беше симпатична космата муцунка с бели кръгове около очите. Нямаше хубава козина и опашка на черни пръстени.