При първото си посещение в болницата още през март Тоби беше уплашен при вида на обездвижения си баща. Очите му се бяха изпълнили със сълзи, въпреки че тогава прехапа устната си и държа главата си високо вдигната в стремежа си да изглежда смел. Джак беше направил всичко възможно, за да не изглежда толкова тежко пострадал. Настояваше, че изглежда по-зле, отколкото наистина се чувства, и направи усилия да повдигне духа на сина си. Накрая успя да накара момчето да се засмее, като твърдеше, че е в болницата като участник в секретна нова програма на полицията и ще излезе оттук след няколко месеца като член на новия Специален отряд на мутантите-тийнейджъри, костенурките-нинджа.
— Да — каза тогава той. — Вярно е. Виждаш ли този гипс? Това е черупка на костенурка, която е прикрепена към гърба ми. Когато изсъхне и бъде облечена в кевлар, куршумите направо ще отскачат от нея.
Усмихвайки му се насреща и бършейки сълзите си, Тоби каза:
— Я стига, татко.
— Вярно е.
— Ти не знаеш таекуондо.
— Ще започна да взимам уроци веднага щом черупката изсъхне.
— Един нинджа трябва да знае да се бие и с мечове. С мечове и всички други оръжия на нинджите.
— Просто ще трябва да взимам повече уроци.
— Имаш голям проблем.
— И какъв е той?
— Ти не си истинска костенурка.
— Е, разбира се, че не съм истинска костенурка. Не ставай глупав. В полицейския отдел назначават само хора на работа. На хората не им харесва много, когато ги глобяват за неправилно паркиране представителите на друг животински вид. Затова трябва да минем с имитация на Специален отряд на мутантите-тийнейджъри костенурките-нинджа. И какво от това? Да не би Човекът-паяк да е истински паяк? Батман истински прилеп ли е?
— Имаш право.
— Разбира се, че имам право.
— Но…
— Но какво?
Усмихвайки се, момчето продължи:
— Ти не си тийнейджър.
— Мога да мина за такъв.
— Няма как, ти си възрастен.
— Така ли?
— Истински възрастен.
— Ще имаш големи неприятности, господинчо, когато се измъкна от това легло.
— Да, но докато черупката ти изсъхне, нищо не можеш да ми направиш.
Следващия път, когато момчето дойде в болницата — Хедър го посещаваше всеки ден, но Тоби идваше само един-два пъти седмично — Джак си беше сложил цветна червено-жълта кърпа на главата, която жена му беше донесла. Краищата на кърпата висяха над дясното му ухо.
— Останалата част от униформата още се проектира — обясни той на Тоби.
Няколко седмици по-късно, някъде в средата на април, Хедър дръпна завесата покрай неговото легло. Тя му подаде гъба и шампоан. Искаше да спести част от работата на сестрите.
— Не съм сигурна, че желая други жени да те къпят. Ставам ревнива — каза Хедър.
— Кълна се, че мога да обясня къде бях снощи.
— В цялата болница няма и една медицинска сестра, която да не ми каза щастливо, че си любимият пациент на всички.
— Ами, скъпа, това е без значение. Всеки може да стане техният любим пациент. Много е лесно. Достатъчно е само да не повръщаш върху тях и да не се присмиваш на смешните им малки шапки.
— Лесно, а? — Тя насапуниса с гъбата лявата му ръка.
— Е, трябва също да гълташ всичко, което ти поднасят вечер, никога да не се заяждаш, да не ги караш да ти инжектират големи дози хероин без лекарско предписание и никога да не симулираш сърдечен удар само за да привлечеш вниманието им.
— Те казват, че си толкова сладък, смел и забавен.
— Глупости! — отвърна той уж срамежливо, но в същото време беше изненадан.
— Някои от тях дори ми завидяха колко съм щастлива да имам съпруг като теб.
— Ти удари ли ги?
— Успях да се овладея.
— Добре. Те и без това щяха да си го изкарат на мен.
— Аз наистина съм щастлива.
— А някои от тези сестри са едри и сигурно имат доста силен удар.
— Обичам те, Джак. — Тя се наведе и го целуна по устата. Целувката го остави без дъх. Косата й падна върху лицето му, миришеше на шампоан с аромат на лимон.
— Хедър — каза той тихо, като я докосна по бузата. — Хедър, Хедър — повтаряше името й, като че беше свято, както си и беше. Не само име, а молитва, която го държеше, име и лице, които правеха нощите му по-светли, които караха изпълнените му с болки дни да минават по-бързо.
— Толкова съм щастлива — повтори тя.
— Аз също. Като те намерих.
— Ще се върнеш отново у дома при мен.
— Скоро — каза той, макар и да знаеше, че ще изкара още седмици в това легло, а още повече в рехабилитационната клиника.
— Няма да има повече самотни нощи.