— Няма.
— Винаги ще сме заедно.
— Винаги. — Гърлото му се стегна и той си помисли, че ще заплаче. Не го беше срам да плаче, но знаеше, че никой от двамата още не смее да се отпусне и да поплаче. Нуждаеха се от цялата си сила и решителност за борбата, която тепърва им предстоеше. Той преглътна тежко и прошепна:
— Когато се прибера вкъщи…
— Да?
— И си легнем отново заедно?
Доближила лице до неговото, тя му отвърна също шепнешком:
— Да?
— Ще направиш ли нещо специално заради мен?
— Разбира се, глупчо.
— Ще се облечеш ли като медицинска сестра? Това наистина много ме възбужда.
За миг тя примигна от изненада, после избухна в смях и накрая натика студената гъба в лицето му.
— Звяр такъв!
— Е, добре, де, какво ще кажеш тогава за монахиня?
— Перверзник.
— На момиче-скаут?
— Но сладък, смел и забавен перверзник.
Ако не притежаваше това чувство за хумор, нямаше да може да работи като ченге. Хуморът, понякога черен хумор, беше щитът, който му позволяваше да настъпва, без да се окаля, през мръсотията и безумието, в които повечето ченгета трябваше да работят в наши дни.
Чувството за хумор подпомагаше оздравяването му и му позволяваше да не бъде погълнат само от болката и тревогата, макар че той се присмиваше не на друго, а на своята безпомощност. Не беше свикнал да му помагат дори при осъществяването на неговите телесни функции. Нито пък беше свикнал постоянно да му правят клизми. Седмица след седмица нарушаването на личната му неприкосновеност и достойнство в това отношение ставаше просто унизително.
Още по-лошо беше да лежи в леглото като в капан в твърдата хватка на гипса, да не може да ходи или дори да пълзи, ако случайно станеше някаква катастрофа или друг инцидент. От време на време той за сетен път се уверяваше, че болницата ще бъда пометена, ако избухне пожар или стане земетресение. Макар и да знаеше, че персоналът е добре обучен за действие при бедствени ситуации и че няма да го изоставят в пламъците и под смъртоносните падащи стени, понякога го обземаше ирационална паника, често в мъртвилото на нощта. Сляп ужас го притискаше все по-силно и това само допринасяше за неговото изтощение.
Към средата на май започна дълбоко да оценява и да се възхищава на инвалидите без ръце, които не се оставяха животът да ги победи. Поне можеше да използва ръцете си и да прави упражнения, като стиска гумени топки и вдига леки тежести. Можеше да се почеше по носа, ако го засърби, до известна степен да се храни сам, да издуха носа си. Прекланяше се пред хората, които страдаха от пълна парализа на тялото, но въпреки това радостта не ги напускаше и гледаха към бъдещето с надежда. Той съзнаваше, че не притежава техния кураж или силен характер, без значение дали беше или не любимият пациент на седмицата, месеца или века.
Беше лишен от краката и ръцете си вече три месеца и това го измъчваше. Ако не му кажеха, че може да стане от леглото и да започне да се учи да ходи отново до края на пролетта и началото на лятото, безпомощността му щеше да премине в лудост.
През прозореца на болничната стая на третия етаж можеше да види единствено част от короната на една висока палма. През всичките седмици той беше прекарал часове, като наблюдаваше как нейните листа потрепват при леките ветрове, как се гърчат при силните бури, как пъстреят в светлозелено на слънцето и в мътнозелено на фона на мрачните облаци. Понякога птиците прелитаха край този къс от Рая в рамката на прозореца и Джак се вълнуваше дори и само за миг да ги зърне в полет.
Закле се, че щом отново се изправи на крака, повече никога няма да бъде безпомощен. Съзнаваше високомерието на тази клетва — способността му да я изпълни зависеше единствено от превратностите на съдбата. Човек предполага, Господ разполага. Но тук не ставаше, въпрос отново да се надсмива над себе си. Никога нямаше да бъде безпомощен отново. Никога. Това беше предизвикателство към Бог: остави ме на мира или ме убий, но не ме поставяй в подобно положение отново.
Капитанът на подразделението на Джак, Лайл Кроуфърд, го посети за трети път в болницата на трети юни.
Кроуфърд имаше безлична външност, беше среден на ръст, с късо подстригана кестенява коса, кафяви очи и кафява кожа всичките в един оттенък. Беше обут в меки мокасини, носеше шоколадовокафяви панталони, светлокафява риза и шоколадовокафяво сако, сякаш неговото най-голямо желание беше да изглежда толкова безлично, че да може да се слее с всяка среда и дори може би да стане напълно невидим. Също така носеше кафява шапка, която свали и задържа в ръцете, докато стоеше до леглото. Говореше тихо и често се усмихваше, но също така имаше повече похвали за храброст от всяко друго ченге в целия отдел. Освен това беше най-добрият роден водач, който Джак беше срещал.