— Как я караш? — попита Кроуфърд.
— Сервисът ми се подобри, но бекхендът ми е още слаб.
— Стига си се занасял.
— Мислиш, че това ми е проблемът?
— Това и че не можеш да ставаш.
Джак се засмя.
— Как вървят нещата в подразделението, капитане?
— Забавата никога не свършва. Двама юнаци са влезли тази сутрин в бижутериен магазин на булевард „Уестууд“, веднага след като продавачите са отворили. Извадили оръжие със заглушители, застреляли собственика и двама души от персонала. Убили ги, преди някой от тях да успее да задейства алармата. Никой отвън не е чул нищо. Витрините били пълни с бижута, големият сейф в помещението отзад бил отворен, пълен със скъпоценности на стойност милиони. Оттам нататък, изглежда, започнало най-интересното. Двамата престъпници започнали да спорят, кое да вземат най-напред и дали ще имат време да вземат всичко. Единият подхвърлил нещо за жената на другия и двамата се изпозастреляли.
— Исусе Христе!
— Минава известно време и един клиент влиза вътре. Четирима мъртъвци и един тежко ранен престъпник. Клиентът стои там, шокиран от кръвта, която е навсякъде. Той направо е парализиран от гледката. Раненият престъпник го чака да направи нещо и когато човекът просто стои, зяпнал от ужас и замръзнал на място, престъпникът му казва: „В името на Божията любов, господине, извикайте линейка!“
— В името на Божията любов — повтори Джак.
— В името на Божията любов. Когато идват лекарите от „Бърза помощ“, първото нещо, за което той ги моли, е да му дадат Библия.
Джак поклати глава, не можеше да повярва в чутото.
— Приятно е да разбереш, че не всички отрепки в града са безбожници, нали?
— Направо стопля сърцето ми — отвърна Кроуфърд.
Джак беше единственият пациент в стаята. Последният, петдесетгодишен проектант, беше умрял предния ден от усложнения след операция на пикочния мехур.
Кроуфърд седна на ръба на празното легло и каза:
— Имам добри новини за теб.
— Слушам те.
— От отдел „Вътрешни разследвания“ изпратиха окончателния си доклад за стрелбата и подозрението отпада изцяло от теб. Дори нещо повече, и шефът, и комисията ще се подпишат под него като крайно решение.
— Защо ли не ми се иска да танцувам?
— И двамата с теб знаем, че искането за специално разследване беше глупост. Но също така знаем…, че щом веднъж отворят тази врата, те не я затварят, без да я блъснат и прещипят пръстите на някое бедно невинно копеле. Затова няма да бързаме с благодарностите.
— И Лутър ли оправдаха?
— Да, разбира се.
— Добре тогава.
— Предложих те за похвала. И Лутър също — посмъртно. И двамата ще бъдете одобрени.
— Благодаря, капитане.
— Заслужи си го.
— Пет пари не давам за задниците в комисията и шефът да върви по дяволите. Но за мен това значи нещо, защото ти ни предлагаш.
Забил поглед в кафявата си шапка, която постоянно въртеше с кафявите си ръце, Кроуфърд отвърна:
— Трогнат съм.
Двамата мълчаха известно време.
Джак си спомняше за Лутър. Предполагаше, че и Кроуфърд си мислеше за същото.
Накрая Кроуфърд вдигна очи и каза:
— А сега лошите новини.
— Винаги е така.
— Не съвсем лоши, само дразнещи. Чу ли за филма на Ансън Оливър?
— За кой по-точно? Нали са три.
— Значи не си чул. Неговите родители и годеницата му са сключили сделка с „Уорнър Брадърс“.
— Сделка?
— Продали са правата за биографията на Ансън Оливър за един милион долара.
Джак остана безмълвен. Кроуфърд продължи:
— Според думите им те са направили сделката поради две причини. Първо, искат да осигурят неродения син на Оливър, да се погрижат за неговото бъдеще.
— Ами бъдещето на моя син? — попита ядосано Джак.
Кроуфърд вдигна глава:
— Много ли си разстроен?
— Да!
— По дяволите, Джак, кога хора като тях са се интересували за нашите деца?
— Никога.
— Точно така. Ти, аз и нашите деца сме, за да им аплодираме, когато те направят нещо високохудожествено или творческо и да почистим след тях, когато направят бъркотия.
— Не е честно — каза Джак. Той се смееше на собствените си думи. Все едно беше ченге-новак, което очакваше от живота да бъде честен, добротата — възнаградена, а злото — наказано. — А, да върви по дяволите.
— Не можеш да ги мразиш всичките за това. Просто са си такива и имат такъв начин на мислене. Никога няма да се променят. Със същия успех можеш да мразиш мълнията, леда, че е студен, и огъня, че е горещ.
Джак въздъхна, все още ядосан, но по-спокоен: