През онази нощ сънува чайките. Три. С великолепни широки криле. Широки и бели като на ангели. Те летяха право на запад, гмуркаха се и отново се изкачваха, правеха спирали и лупинги, но продължаваха на запад. Той тичаше по полята отдолу и се опитваше да не изостава от тях. Отново беше невръстно момче, разперило ръце като крила. Тичаше нагоре по хълмовете, надолу по тревистите склонове, дивите цветя го шибаха по краката. Представяше си как всеки момент излита, свободен от оковите на земното притегляне, високо при чайките. Тогава полята свършиха, докато той гледаше към чайките, и той откри, че маха с крака във въздуха, над ръба на висок и стръмен склон. Под него бушуваха мощните вълни и хвърляха високо пръски, а той падаше ли падаше. Знаеше, че е само сън, но не можа да се събуди, когато се опита. Падаше, падаше, винаги близо до смъртта, падаше към зъберите на черните скали, към студеното дълбоко бучене на сърдитото море, падаше ли падаше…
След четири дни на интензивна и усилена терапия в „Уестсайд Дженерал“ на единайсети юни Джак беше преместен в болницата за рехабилитация финикс. Макар че счупването на гръбначния стълб беше излекувано, бяха останали някои увреждания на нервите. Въпреки това прогнозите на лекарите бяха отлични.
Такава стая спокойно можеше да се намира в мотел. Килим на пода вместо плочки, раирани тапети в зелено и бяло, картини с красиви селски пейзажи по стените, твърде пъстри, но жизнерадостни завеси на прозореца. Двете болнични легла обаче разваляха впечатлението.
Стаята за физиотерапия, където беше откаран в количка за пръв път на дванайсети юни в шест и трийсет сутринта, беше добре оборудвана с уреди за упражнения. Миришеше повече на болница, отколкото на спортна зала, което не беше чак толкова лошо. И тъй като си представяше какво му предстои, в неговите очи мястото изглеждаше не толкова като спортна фитнес зала, а като стая за мъчения.
Неговият физиотерапевт, Моше Блум, беше около трийсетгодишен, висок метър и деветдесет, с толкова напомпани мускули, сякаш се готвеше да се изправи сам срещу танк. Имаше къдрава черна коса, кафяви очи и тъмна кожа, която беше получила бронзов загар от калифорнийското слънце. С бели маратонки, бели памучни панталони, бяла тениска и кепе, той приличаше на привидение, носещо послание от Бог, което гласеше: „Няма ли болка, няма оздравяване“.
— Така както го казвате, не звучи като съвет — отвърна Джак.
— О?
— Звучи като заплаха.
— Ще плачеш като бебе от радост след първите няколко сеанса.
— Ако това искате, мога да заплача като бебе и сега, а после двамата да си тръгнем.
— Като за начало ще започнеш да се боиш от болката.
— Минах известна терапия в „Уестсайд Дженерал“.
— Това там е било детска игра. Не може изобщо да се сравни с ада, през който ще те накарам да минеш.
— Толкова сте внимателен!
Блум повдигна огромните си рамене:
— Не трябва да храниш никакви илюзии за лесна рехабилитация.
— Аз съм човекът с най-малко илюзии в света.
— Добре. В началото ще започнеш да се боиш от болката, ще трепериш от нея, ще молиш да те върнат вкъщи наполовина недъгав и няма да искаш да изкараш докрай програмата…
— Боже, нямам търпение да започна.
— …но аз ще те науча да мразиш болката, вместо да се боиш от нея…
— Може би да взема да ида в университета и да си повиша квалификацията. Да науча испански.
— …а после ще те науча да обикнеш болката, защото тя е сигурен признак, че напредваш.
— Трябва да изкарате опреснителен курс как да вдъхновявате и да печелите пациентите си.
— Ти трябва сам да се вдъхновиш, Макгарви. Моята работа е да те предизвикам.
— Викай ми Джак.
Терапевтът поклати глава.
— Не, да се разберем. Аз ще те наричам Макгарви, а ти мен Блум. Тези взаимоотношения са винаги враждебни в началото. Ще трябва да ме намразиш, да съсредоточиш гнева си върху мен. Когато дойде времето, ще ти бъде по-лесно да ме мразиш, ако не си говорим на малко име.
— Вече ви мразя.
Блум се усмихна:
— Ще се справиш Макгарви.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
След нощта на десети юни Едуардо живееше в пълно отрицание на действителността. За пръв път в живота си отказваше да се изправи срещу нея, макар и да знаеше, че за него никога не е било по-важно да го направи. За него щеше да е по-добре да посети едно място в ранчото и там да открие или да не открие доказателства в подкрепа на своите най-мрачни подозрения за произхода на нашественика, който беше влязъл в къщата, когато беше ходил до кабинета на Травис Потър в Игълс Руст. Вместо това той старателно отбягваше мястото. Дори не искаше да погледне към този хълм.