Те бяха издържали на контрола по-дълго от енотите. Очевидно пътешественикът се учеше. Едуардо се запита дали да се обади на д-р Потър. Накрая събра четирите тела и ги занесе в центъра на източната поляна. Хвърли труповете в тревата, където дивите животни щяха да се погрижат за тях.
Отново си помисли за въображаемото дете в отдалеченото ранчо, което може би беше гледало към фаровете на черокито, докато той се прибираше от ветеринаря преди две седмици. Каза си, че дължи на това дете — или на другите деца, които реално съществуваха — да разкаже на Потър цялата история. Трябваше да се опита да информира и властите. Макар че да накара някого да му повярва, щеше да бъде много мъчително и трудно изпитание за него.
Сигурно заради бирата, която пиеше от сутринта, но този път не можа отново да почувства принадлежността си към общността. Беше прекарал целия си живот в избягване на хората. Не можеше току-така отново да ги заобича.
Освен това всичко за него се беше променило, когато се върна вкъщи и откри следите на нашественика: буците пръст, мъртвите бръмбари, червея, парчето син плат на вратичката на фурната. С невероятен страх очакваше следващия ход в тази част от играта, но въпреки това отказваше да мисли за нея, като блокираше всяка забранена мисъл, която се зараждаше в измъчения му мозък. Когато накрая се осъществеше тази страшна конфронтация, сигурно вече нямаше да може да сподели преживяното с непознати. Ужасът беше прекалено голям, за да може само той да го изпита и да бъде негов свидетел.
Продължаваше да си води дневник на събитията и сега написа за катериците. Нямаше нито достатъчно желание, нито сили да описва преживяванията си така подробно, както беше правил в началото. Беше лаконичен, като гледаше да не изпуска никаква важна информация.
Искаше да разбере пътника, като пишеше за него. Пътника… и себе си.
През последния ден от юни реши да отиде до Игълс Руст, за да купи хранителни продукти и други необходими неща. Като се има предвид, че сега живееше дълбоко в сянката на непознатото и фантастичното, всяко рутинно всекидневно действие — готвенето, оправянето на леглото сутрин, пазаруването — му се струваше безсмислена загуба на време и енергия, абсурден опит да се преструваш, че всичко е наред, като н същото време съществуването ти вече беше странно и ненормално. Но животът си вървеше.
Когато Едуардо изкара джипа от гаража, от перилата на предната веранда хвръкна голям гарван и прелетя над капака на колата с шумно махане на крилете. Едуардо удари спирачки и изключи двигателя. Птицата се издигна високо в червеникавосивото небе.
По-късно, в града, когато той излизаше от супермаркета и буташе количката с покупките, един гарван беше кацнал на решетката на джипа отпред. Предположи, че е същата птица, която го беше изплашила преди по-малко от два часа в ранчото.
Птицата остана на мястото си, като го гледаше през предното стъкло на черокито, когато той отиде отзад и отвори багажника. Докато слагаше продуктите зад задната седалка; гарванът изобщо не отклони погледа си от него. Продължи да го гледа и когато закара празната количка пред магазина, върна се и седна зад волана. Птицата отлетя едва когато той запали двигателя.
През всичките трийсет километра из монтанската провинция гарванът го следваше. Той го виждаше или като се навеждаше напред над волана, или просто като поглеждаше през страничния прозорец, в зависимост от позицията, която създанието избираше, за да го наблюдава. Понякога летеше успоредно на черокито, като се стремеше да не изостава. Понякога се устремяваше толкова напред, че се превръщаше в едва забележима точка сред облаците. После обаче се връщаше и отново поемаше успоредния курс. Беше с него през целия път до дома.
Докато Едуардо вечеряше, птицата беше кацнала на външния перваз на прозореца на северната стена на кухнята, където той беше видял за пръв път една от катериците. Щом стана да отвори прозореца, гарванът избяга, както беше направила и катерицата.
Остави прозореца отворен, докато довършваше вечерята. Свежият ветрец нахлу от потъналите в здрач поляни. Преди Едуардо да приключи с яденето, гарванът се върна.
Птицата остана на отворения прозорец, докато старецът изми чиниите, изсуши ги и ги подреди. Тя следваше всяко негово движение със светещите си черни очи.
Взе си поредната бира от хладилника и се върна на масата.
Седна на друг стол, по-близо до гарвана. Само една ръка разстояние го делеше от него.