С игла и конец прикрепи гарвана към металната решетка на три места. Това щеше да предотврати падането на мъртвото тяло, щом наклонеше ситото.
Когато свърши, Едуардо остави иглата и конеца настрана. Внезапно главата на птицата се килна и се разтресе.
Той отскочи изненадан.
Гарванът издаде слабо, треперещо грачене.
Знаеше, че птицата е мъртва. Мъртва като камък. Най-малкото, защото шията й беше прекършена. Очите бяха изскочили от орбитите. Очевидно беше умряла в полет от тежък мозъчен блокаж като този, който уби енотите и катериците. Падайки от голяма височина, тя се беше ударила в земята със страшна сила, което й беше нанесло още по-големи физически увреждания. Мъртва като камък.
Сега, зашита за телената решетка на ситото, съживената птица не можеше да вдигне главата си не защото й пречеха конците, а защото вратът й си беше счупен. Пречупените крака махаха безполезно. Смачканите криле се опитваха да се разперят, но уврежданията им пречеха повече от конците.
Превъзмогвайки страха и погнусата си, Едуардо докосна с ръка гърдите на гарвана. Не долови туптене.
Птичето сърце биеше изключително бързо, много по-бързо от сърцето на бозайниците. Един малък мощен двигател, туптуп-туптуп-туптуп-туптуп. Винаги беше лесно да се усети, защото ускореният пулс кънтеше из цялото тяло.
Сърцето на гарвана определено не биеше. Доколкото той можеше да определи, птицата също така не дишаше. А шията й беше прекършена.
Надяваше се, че е станал свидетел на способността на пътника да възкресява мъртви същества, което си беше цяло чудо. Но истината беше по-мрачна.
Гарванът беше мъртъв.
И въпреки това той мърдаше.
Треперейки от отвращение, Едуардо свали ръката си от малкото гърчещо се тяло.
Пътникът можеше да е възстановил контрола си върху тялото, без да възкресява птицата. До известна степен той упражняваше влияние както върху живите, така и върху неживите същества.
На Едуардо отчаяно му се искаше да престане да мисли за това.
Но не можеше да изключи съзнанието си. Не можеше вече да избягва зародилото се у него любопитство.
Ако не беше закарал веднага енотите при ветеринаря, дали и те нямаше да се разтресат и да се изправят отново на крака, студени, но мърдащи, мъртви, но съживени?
В ситото главата на гарвана се клатеше. Клюнът се отваряше и затваряше с леко тракане.
Може би в крайна сметка четирите мъртви катерици не бяха отнесени от никого. Може би онези трупове, вкочанени от смъртта, също бяха повлияни от неизвестния кукловод, свивайки студените си мускули и тракайки с вкоравилите се стави, откликнали на властния зов. Дори и когато телата им бяха достигнали до ранния стадий на разлагане, те сигурно бяха клатили главите си, бяха изпълзели от поляната в гората към леговището на онова нещо, което ги командваше.
„Не си мисли за това. Спри. Мисли си за нещо друго, за Бога. За всичко друго. Не и за това, не за него.“
Ако извадеше гарвана от ситото, дали той щеше да махне с криле и да тръгне олюлявайки се по земята със счупените си криле? През целия си път нагоре по стръмния заден двор? Един вид кошмарно шествие до сенките на разположените нависоко гори.
Щеше ли да събере смелост да го последва в сърцето на мрака?
Не не ако това щеше да бъде последният сблъсък, той трябваше да стане тук, на негова територия, не в някакви странни гнезда, каквото пътникът си беше направил.
Едуардо беше шокиран от собственото си смразяващо кръвта предположение — пътникът сигурно беше чужд на тази планета до такава степен, че изобщо не споделяше човешкото възприятие за живота и смъртта, изобщо не правеше разлика между тези две състояния. Може би неговият извънземен вид изобщо не умираше. Или умираше в биологичния смисъл на думата, но възкръсваше от разлагащите се останки в някаква друга форма на живот. И очакваше същото да се отнася и за съществата на този свят. Всъщност природата на неговия вид — особено взаимовръзката със смъртта — може би беше много по-странна и необичайна, извратена и много по-отблъскваща, отколкото изобщо човек можеше да си представи.
В безкрайната и безгранична вселена потенциалният брой на разумните форми на живот също беше безграничен — както беше открил от книгите, които напоследък четеше. Теоретично всяко нещо, което той можеше да си представи, трябваше да съществува някъде в тази безгранична среда. Когато ставаше въпрос за извънземни форми на живот, чуждоземец означаваше именно чуждоземен, максимално странен и непознат, самата ужасяваща аномалия. Тя не се вместваше в представите на нормалното човешко мислене и трудно можеше да бъде разбрана и възприета.
Едуардо беше умувал по този въпрос и преди, но едва сега осъзна, че би могъл да разбере пътника толкова, колкото една мишка можеше да разбере човешкото същество и неговите преживявания, неговия начин на мислене.