Удивително е колко много неща може да изтърпи човек. Удивително е каква сила притежава той дори и когато е обзет от парализиращ ужас, дори и в хватката на свирепия страх, дори и когато е изпълнен с отчаяние.
Гарванът отново остана неподвижен. Тих. Мъртъв като камък.
Едуардо се обърна, за да погледне към високите гори.
Хайде. Хайде, копеле такова! Покажи ми лицето си, покажи ми кирливото си грозно лице. Хайде, изпълзи, за да те видя. Не бъди такъв страхливец, скапан изрод!
Едуардо влезе вътре. Затвори вратата, но не я заключи.
След като спусна щората на вратата, така че никой или нищо да не може да го наблюдава, без той самият да знае за това, старецът седна до кухненската маса, за да извади дневника си. Попълни още три страници с красивия си почерк. Заключи, че може би това щяха да се окажат последните му писания.
Ако нещо се случеше с него, той искаше някой да открие жълтия бележник — но не твърде лесно и бързо. Сложи го в голям найлонов плик с цип, за да не пострада от влагата, и го сложи във фризера сред пакетите със замразени храни.
Здрачът настъпи. Мигът на истината бързо се приближаваше. Той не очакваше съществото от горите да се появи посред бял ден. Усещаше, че то действа по тъмно.
Взе си бира от хладилника. Какво пък толкова, по дяволите. Беше първата за последните няколко часа.
Макар че искаше да е трезв, когато настъпи моментът на сблъсъка, той не желаеше да бъде с напълно ясна глава. Някои неща беше по-добре да се правят от човек с леко притъпена чувствителност.
Мракът още не беше се спуснал на запад, а той още не беше привършил първата си бира, когато долови движение откъм западната веранда. Тихо потупване, стържене и пак потупване. Определено не беше гарванът. Шумовете бяха по-силни. Беше грубоват звук, издаван от нещо тромаво, което се изкачваше по стъпалата на верандата.
Едуардо стана и взе пушката. Дланите му бяха потни, но въпреки това успя да хване здраво оръжието.
Ново потупване и стържене.
Сърцето му биеше бързо и лудо, по-бързо, отколкото на гарвана, докато беше жив.
Посетителят — какъвто и да беше произходът му, жив или мъртъв — стигна до горните стъпала и тръгна към вратата. Вече не се чуваше тропане. Само влачене, плъзгане и драскане. Тъй като през последните месеци Едуардо четеше фантастична литература, той веднага започна да си представя образ след образ на различни извънземни създания, които можеха да издават подобни звуци вместо нормални стъпки — кое от кое по-зловещи на външен вид. Съзнанието му беше обсебено от най-различни чудовища. Едно от тях не приличаше на извънземно, по-скоро принадлежеше към творчеството на По, отколкото на Хайнлайн, Стърджън или Бредбъри. То беше по-скоро готическо, отколкото футуристично, не само че произлизаше от Земята, но идваше изпод земята.
То се приближаваше към вратата. Накрая застана пред вратата. Пред незаключената врата. Тишина.
Едуардо трябваше само да направи три крачки, да дръпне дръжката на вратата и щеше да се изправи пред посетителя. Но той не беше в състояние да помръдне. Сякаш беше пуснал корени в пода като някое от дърветата около къщата. Макар че сам беше разработил плана, който неминуемо стигаше до сблъсък, макар че не избяга, когато имаше възможност, макар че си беше внушил, че неговият здрав разум зависи от срещата с бездънния ужас и преодоляването му, сега той беше парализиран и се питаше дали щеше да постъпи чак толкова лошо, ако беше избягал.
Нещо се притаи. То беше там, но стоеше неподвижно. На сантиметри от вратата.
Какво щеше да прави? Да изчака Едуардо пръв да действа? Или изучаваше гарвана в ситото. На верандата беше тъмно и само закритите прозорци на кухнята пропускаха слаба светлина от кухнята. Можеше ли то да види гарвана?
Да, о, да — то можеше да вижда в тъмното, обзалагаше се за това. Виждаше в тъмното по-добре, отколкото която и да било проклета котка, защото идваше от тъмното.
Чуваше как тиктака кухненският часовник. Макар че той си беше стоял тук през цялото време, той не го беше чувал от години. Защото беше станал част от средата. Но сега го чуваше по-силно от всякога, като палка, която отмерва с бавни удари по облицован с филц барабан по време на официално правителствено погребение.
Хайде, хайде, хайде да го направим. Този път не подканваше пътника да излезе от скривалището си. Този път подтикваше себе си. Хайде, копеле такова, страхливец такъв, изкуфял дъртак, хайде, хайде, хайде.