Приближи се до вратата и спря така, че да може лесно да я отвори.
За да хване дръжката, трябваше да вземе пушката само с едната ръка, но не можеше да го направи. Изключено.
Сърцето му болезнено блъскаше в гърдите му: Усещаше пулса в слепоочията си.
Надуши нещото през затворената врата. Мирис, от който ти се повдига. Вонеше на кисело и разложено. Никога преди не беше усещал подобна миризма.
Дръжката на вратата пред него, дръжката, която той самият не можеше да се насили да хване, кръгла и полирана, жълта и блестяща, започна да се завърта. Докато бавно се въртеше, по очертанията й играеше отблясък от луминесцентната лампа в кухнята. Толкова бавно. Бравата изщрака.
Пулсът му биеше бясно в ушите, гърмеше. Сърцето му подскачаше в гърдите и затрудняваше дишането му.
Тогава дръжката се върна в предишното си положение и вратата остана неотворена. Мигът на разкритието беше отложен, може би завинаги, докато посетителят се оттегляше…
С яростен вик, който го изуми, Едуардо грабна дръжката и я дръпна с едно рязко и конвулсивно движение. Изправи се лице в лице с най-ужасния си страх. Изгубената девица, лежала три години в гроба и сега излязла оттам. Посивели и разрошени коси, лице без очи, потъмняла плът въпреки използваните препарати за балсамиране. Проблесване на голи кокали сред разложените и изсъхнали тъкани, зъби на мястото на устните, застинали в зловеща усмивка. Изгубената девица стоеше облечена в парцаливата и проядена от червеи погребална рокля от син плат. Роклята беше цялата в петна от течностите на разлагащото се тяло. Беше станала и се беше върнала при него. Протягаше ръка към него. Видът й го изпълни не просто с ужас и отвращение, но с отчаяние. Господи, той потъваше в море от студено черно отчаяние, че Маргарит трябваше да се върне при него в този вид, който беше съдбата на всяко живо същество на тази планета.
Това не е Маргарит, не и това нещо, тази нечиста сила. Маргарит е на по-добро място, в Рая, седи с Бог. Трябва да е при Бог, Маргарит заслужава Бог, не това, не и край като този. Седи при Бог, седи при Бог, отдавна е напуснала това тяло и седи при Бог.
И след първата внезапна среща той си помисли, че ще се оправи, че ще може да запази разсъдъка си и няма да полудее. Смяташе, че ще може да вземе пушката и да отблъсне това омразно нещо от верандата, ще вкарва куршум след куршум в него, докато то спре дори смътно да прилича на Маргарит, докато се превърне само в купчина кости и органични останки, които няма да имат властта да му въздействат емоционално.
Тогава забеляза, че не е посетен само от разлагащото се тяло, а и от самия пътник — два сблъсъка в едно. Чужденецът се беше преплел с тялото, висеше на гърба му, но също така запълваше кухините. Беше обяздил мъртвата жена. Тялото му се оказа меко и неподходящо за земното притегляне, тъй като беше доста тежко. Затова сигурно се нуждаеше от помощ, за да може да се движи само на тази планета. Беше черно, черно и лигаво, на места изпъстрено с червено. Сякаш беше съставено от преплетени и виещи се израстъци, които в един момент изглеждаха меки и гладки като змии, после се превръщаха в остри и твърди крайници като щипките на рак. Не мускулести като при змиите или корави като при раците, а слузести и желеобразни. Не видя нито глава, нито някакви отвори, никакви познати черти, които да му позволят да различи горна и долна част. Едуардо обаче имаше на разположение само няколко секунди, за да възприеме видяното. Видът на тези блестящи черни пипала, промушващи се навън и навътре в гръдния кош, го накара да осъзнае, че всъщност плътта по тригодишния труп беше по-малко, а привидението пред него се състоеше предимно от пришълеца върху човешкия скелет. Извитите му израстъци заемаха мястото, където някога се намираха сърцето й и белите й дробове. Бяха се оплели като лоза около ключиците и лопатките, около раменната и лъчевата кост, около лакътната и бедрената кост, пищялите. Дори запълваха празния череп и се виеха точно зад пустите очни орбити. Това беше повече, отколкото можеше да понесе и повече, отколкото книгите го бяха подготвили. Извън чуждоземното и скверното, които можеше да издържи. Чу се как крещи, но не можеше да спре. Не можеше да вдигне пушката, защото всичката му сила отиваше в крещенето.
Макар че му се стори цяла вечност, от мига, в който отвори вратата, до този, в който сърцето му започна да се гърчи във фатални спазми, бяха изминали само пет секунди. Въпреки нещото, което се появи на прага на кухнята, въпреки мислите и страховете, които експлодираха в съзнанието му за част от мига, Едуардо знаеше, че секундите са точно пет, защото една част от него продължаваше да брои ударите на часовника. Погребалният ритъм, пет удара, пет секунди. После го обхвана тъпа болка, майката на всички болки. Не причинена от пришълеца, а извираща отвътре, съпроводена от бяла светлина, ярка като ядрена експлозия на ядрена бомба. Потапяща в пълна забрава белота, която изтри пришълеца от погледа му и всички други земни грижи. Мир.