От друга страна, те получаваха богатството си благодарение на смъртта на Томи Фернандес. Този факт помрачи доброто й настроение.
За известно време тя остана замислена, разкъсвана между радостта и вината. В крайна сметка реши, че се държи повече като Бекърман и по-малко като Макгарви. Щеше да направи всичко по силите си, ако можеше да върне живота на Томи Фернандес, дори и това да означаваше, че наследството никога нямаше да бъде на нея и на Джак. Но истината беше, че Томи лежеше мъртъв в земята от шестнайсет месеца и вече никой не можеше да му помогне. Съдбата твърде често беше жестока и много рядко щедра и благосклонна към хората.
Първата й мисъл беше да се обади на Джак. Отиде до телефона на стената, набра няколко цифри, после затвори.
Това беше невероятна новина. Никога нямаше да й се удаде друга възможност да го изненада с нещо толкова приятно и затова искаше да го направи по подходящ начин. Най-малкото, защото много искаше да види лицето му, когато чуе за наследството.
Взе бележника и молива до телефона и се върна на масата. Отново прочете писмото. Направи списък с въпроси към Пол Йънгблъд, след което се върна при телефона и се обади в Игълс Руст, Монтана.
Когато Хедър се представи пред секретарката на адвоката и после на самия него, гласът й трепереше, защото отчасти се боеше той да не каже, че е станала някаква грешка. А може би някой беше оспорил завещанието. Или пък беше открито по-ново и актуално завещание, което отхвърляше Джак като единствен наследник. Имаше хиляди може би.
Движението в пиковия час беше по-натоварено от когато и да било. Вечерята се забави, защото Джак се прибра с повече от час и половина закъснение, капнал от умора, но с привидно добро настроение като влюбен в новата си работа и доволен от живота.
Когато Тоби приключи с вечерята и поиска да гледа любимото си телевизионно предаване, Хедър веднага му разреши. Искаше да сподели новината първо с Джак. На Тоби щяха да кажат по-късно.
Както обикновено Джак й помогна да почисти масата и да сложи мръсните чинии в миялната машина. Когато свършиха, той й каза:
— Мисля да изляза да се поразходя, да упражнявам малко краката си.
— Чувстваш ли някакви болки?
— Само малко.
Макар че беше престанал да използва патерица, тя се опасяваше, че няма да й каже, ако има проблеми с отслабналите мускули или с равновесието.
— Сигурен ли си, че си добре? — попита го Хедър.
— Определено. — Целуна я по бузата. — Ти и Моше Блум никога не бихте се оженили. Винаги щяхте да се карате кой от двамата да се държи по майчински.
— Седни за минута. — Тя му посочи стола. — Има нещо, за което трябва да поговорим.
— Ако на Тоби пак му трябва зъболекар, сам ще го уредя.
— Никакъв зъболекар.
— Видя ли последната сметка от зъболекаря?
— Да, видях я.
— На кого са му притрябвали зъби? Мидите нямат зъби, но се оправят много добре. Стридите нямат зъби. Червеите нямат зъби. Много същества нямат зъби, но са си много доволни от живота.
— Остави зъбите. — Тя взе писмото на Йънгблъд и снимките от хладилника. Подаде му ги и той ги взе.
— Защо се усмихваш? Какво е това? — попита я.
— Прочети го.
Хедър седна срещу него. Гледаше го съсредоточено и по израза на лицето му се опитваше да разгадае докъде е стигнал с четенето. Да го гледа как възприема новината и достави удоволствие, каквото не беше изпитвала от дълго време.
— Това е… Аз…, но защо за Бога… — Той повдигна очи от писмото и я погледна с отворена уста: — Това вярно ли е?
Тя се усмихна. Не беше се усмихвала така от цяла вечност.
— Да. Да! Вярно е, всяка дума. Обадих се на Пол Йънгблъд. Стори ми се много мил човек. Бил е съсед на Едуардо, както и негов адвокат. Най-близък съсед, но въпреки това живеел на три километра от него. Потвърди всичко, което е написано в писмото. Попитай ме колко може да е „значителната сума пари в брой“.
Джак примига, сякаш новината беше чук, с който го бяха зашеметили.
— Колко?
— Още не е сигурен, но след като се приспаднат всички данъци… ще излязат някъде между триста и петдесет и четиристотин хиляди долара.
Джак пребледня.
— Не може да е вярно.
— Така ми каза той.
— Плюс ранчото ли?
— Плюс ранчото.
— Томи ми беше говорил за някакво място в Монтана. Казваше, че баща му много го обичал, но той го мразеше. „Тъпо, казваше Томи, никога нищо не се случва, на гъза на географията.“ Обичаше много баща си, разказваше забавни истории за него, но никога не ми беше споменавал, че е богат. — Джак отново взе писмото. — Защо бащата на Томи ще оставя всичко на мен, за Бога?
— Това беше един от въпросите, които зададох на Пол Йънгблъд. Той каза, че Томи е писал на баща си за теб. Говорил е за теб като за брат. И след като Томи си отишъл, баща му поискал да остави всичко на теб.