Километър след километър Джак чувстваше, че все повече излиза от душевния и емоционален мрак. Беше като плувец, който плувал с оковани с вериги и тежести крака и потъвал в океанските дълбини, сега е освободен от непосилното бреме и се носи леко към повърхността.
Тоби беше удивен от обширните полета на фермите, редуващи се от двете страни на магистралата, а Хедър цитираше статистически данни от пътеводителя. Долината Сан Хоакин беше дълга над двеста и четирийсет километра и се очертаваше от планинската верига Диабло на запад и подножията на Сиера далеч на изток. Тези хиляди квадратни километри бяха най-плодородните в света и произвеждаха осемдесет процента от пресните зеленчуци и пъпеши в страната, половината от пресните плодове и бадеми, както и много други неща.
Спряха до една сергия с местна продукция на пътя и си купиха половин килограм печени бадеми за четвърт от цената, която щяха да им искат в супермаркета. Джак застана до експлоръра и се загледа в безкрайните поля и градини. Денят беше блажено тих, а въздухът — свеж.
Когато живееш в града, е лесно да забравиш, че има и други начини на живот, отдалечени на цели светове от гъмжащите с коли и хора улици. Сега се чувстваше като събудил се в истинския свят, по-различен и интересен от съня, който досега погрешно беше смятал за реалност.
В стремежа им към новия живот те стигнаха Рино същата вечер, Солт Лейк Сити на другата и Игълс Руст, Монтана в три часа следобед на шести ноември.
„Да убиеш присмехулник“ беше един от любимите романи на Джак. Атикъс Финч, смелият адвокат от книгата, спокойно можеше да живее в дома и кантората на Пол Йънгблъд, разположени на последния етаж на една триетажна сграда в Игълс Руст. Дървените капаци сигурно бяха от средата на века. Махагоновите рафтове и шкафовете блестяха като стъкло благодарение на десетилетията бърсане и лъскане. В стаята витаеше атмосфера на аристократично благородство, на мъдра тишина. По рафтовете бяха подредени томове по история, философия и право.
Адвокатът ги приветства с: „К’во става, съседи! Голямо удоволствие е за мен, истинско удоволствие.“
Имаше здраво ръкостискане и усмивка, която грееше като мека слънчева светлина.
Пол Йънгблъд никога нямаше да бъде приет в гилдията на адвокатите в Лос Анджелис. Щяха да го разкарат тихо, но бързо, веднага щом влезеше в някой от лъскавите кабинети на престижните кантори, разположени в Сенчъри Сити. Беше петдесетгодишен, висок и строен, с късо подстригана желязносива коса. Лицето му беше набръчкано и загрубяло от годините, прекарани навън. Големите му длани с груба кожа бяха набраздени от белези от физически труд. Носеше протрити ботуши, избелели джинси, бяла риза и каубойска връзка със сребърна брошка във формата на див мустанг. В Ел Ей така се обличаха зъболекарите, счетоводителите и мениджърите, когато отиваха да прекарат вечерта в някой кънтри-уестърн бар, но пак не успяваха да прикрият истинската си натура. Йънгблъд обаче изглеждаше сякаш беше роден в каубойски одежди, появил се на бял свят между някой кактус и лагерния огън и израснал върху седлото на коня.
Макар че изглеждаше достатъчно груб и твърд да отиде в рокерски бар и да се оправи с цяла банда скандалджии с мотори, адвокатът говореше тихо и беше толкова любезен, че на Джак му направи впечатление колко са груби неговите обноски под влиянието на градското ежедневие.
Йънгблъд спечели сърцето на Тоби, като го нарече „скаут“ и му предложи да го научи как се язди кон — „през пролетта, като започнем с пони, разбира се… и ако родителите ти са съгласни“. Когато адвокатът облече яке от велурена кожа и си сложи каубойска шапка, Тоби го изгледа с възхищение.
Те следваха бялото бронко на Йънгблъд в продължение на двайсет и пет километра през откритата местност, която им се стори още по-красива, отколкото на фотографиите. Две каменни колони с поставена върху тях дървена износена арка отбелязваха входа към техния имот. Върху арката с груби букви беше написано РАНЧО КУОТЪРМАС. Завиха по пътя под знака и продължиха нагоре по хълмовете.
— Уха! И всичко това е наше? — попита Тоби от задната седалка, пленен от неспирно редуващите се поля и гори. Преди Джак или Хедър да му отговорят, той зададе нов въпрос, който без съмнение го вълнуваше от седмици:
— Може ли да си взема куче?
— Само куче ли? — попита Джак.
— А?
— С толкова много земя можеш да гледаш и крава за домашен любимец.