Нямаха намерение да записват Тоби за училище до следващата седмица. Искаха да му дадат време да се приспособи към новия им живот. На него и без това много му харесваше да прави, каквото си иска, докато момчетата на неговата възраст вече бяха в трети клас и седяха затворени в учебните стаи.
В сряда пристигна колата на транспортната компания с малка пратка от Лос Анджелис: останалата част от дрехите им, книгите, компютрите на Хедър и нейната апаратура, играчките и игрите на Тоби, както и останалите им вещи, които не искаха да изхвърлят или да разпродават. Познатите вещи правеха новата къща да прилича повече на техен дом.
Макар че дните ставаха все по-студени и по-мрачни, настроението на Хедър оставаше приповдигнато. Вече нямаше пристъпи на неспокойствие, както когато Пол Йънгблъд им показа за пръв път имота в понеделник вечерта. С всеки изминал ден този параноичен епизод избледняваше в паметта й.
Тя избърса паяжините и боклуците от спираловидните стълби в задната част, изми стъпалата с амоняк и прогони от това място неприятната воня на разложено. Никакви необичайни чувства не я спохождаха, вече дори й беше странно, че е почувствала някакъв суеверен страх на тези стълби.
От някои от прозорците на втория етаж се виждаше хълмът с гробището. Това вече не й се струваше зловещо като преди благодарение на казаното от Пол, че така се запазва приемствеността между поколенията. В едно разпадащо се семейство, в каквото беше израснала тя, както и в Лос Анджелис, традициите бяха толкова малко и чувството за принадлежност към каквото и да било беше толкова слабо, че любовта на тези фермери към земята й изглеждаше no-скоро трогателна — дори духовно насърчаваща — отколкото странна или мрачна.
Хедър изчисти хладилника, после го напълниха с плодове и зеленчуци. Хладилната камера вече беше наполовина пълна с пакетирани полуготови храни за вечеря, но тя отложи инвентаризацията, защото я чакаха по-важни задачи.
Четири вечери поред, твърде уморени да готвят, те ходеха с колата до Игълс Руст и вечеряха в бистрото на Мейн Стрийт, притежавано и управлявано от бика, който можеше да кара кола, да смята и да танцува. Храната се състоеше от първокласни местни специалитети.
Осемнайсетте километра път не им направиха особено впечатление. В Южна Калифорния пътуването се измерваше преди всичко от времето, което то отнемаше. Дори и най-кратката разходка до пазара изискваше половин час в натовареното градско движение. Осемнайсет километра каране от една точка до друга в Лос Анджелис щеше да отнеме час, два или цяла вечност, в зависимост от движението и агресивността на другите шофьори. Кой знае? Те обаче успяваха редовно да стигат в Игълс Руст за двайсет-двайсет и пет минути, което им се струваше направо нищожно време. Пустите магистрали действаха ободрително.
В петък Хедър заспа без проблеми. За пръв път обаче покоят й беше нарушен…
В съня си тя се намираше на студено място, което беше по-черно и от най-тъмната безлунна нощ, по-черно от стая без прозорци. Чувстваше, че върви напред, но не го виждаше, сякаш беше сляпа. Глождеше я любопитство и в началото не се боеше от нищо. Всъщност дори се усмихваше, защото беше убедена, че в едно топло и осветено място, намиращо се от другата страна на мрака, я очаква нещо чудесно, превъзходно и приятно. Съкровище. Удоволствие. Просветление, мир и радост я чакаха и тя трябваше да намери пътя. Блажено спокойствие, свобода от страха, вечна свобода, просветление, щастие, удоволствие, които бяха по-силни от всичко, което беше усещала и виждала досега. Чакаха и чакаха. Тя бавно и несигурно вървеше в непрогледната тъмнина, опипваща с протегнати напред ръце пространството пред себе си. Но винаги избираше погрешната посока, обръщаше се насам и натам, тръгваше в тази и онази посока.
Любопитството се превърна в обсебващо желание. Искаше да стигне до нещото, което се намираше зад стената каквото и да беше то. Желаеше го така силно, както нищо не беше искала преди в живота си. Искаше го повече от храната или любовта, от богатството и щастието, защото то беше повече от всички тези неща. Намери вратата, вратата и светлината отвъд, чудната врата, красивата светлина, мира и радостта, свободата и удоволствието, отърси се от тъгата. Трансформацията е толкова близо, болезнено близо. Протегни се и стигни вратата, стигни я. Желанието се превърна в необходимост, стремежът се превърна в още по-силна обсебеност. Тя трябваше да го има каквото и да беше то — радост, спокойствие, свобода. Затова се затича във всепоглъщащата тъмнина, без да си дава сметка за опасностите, втурна се напред, трескаво желаеща да открие пътя, пътеката, истината, вратата, вечната радост, край на страха от смъртта, никакъв страх от нищо, рай. Отчаянието й нарастваше и тя продължаваше да тича, но винаги в противоположна посока.