След няколко минути, когато се съвзе, тя се върна в спалнята.
Джак все още похъркваше тихо.
Халатът й беше сгънат върху фотьойл от времето на кралица Ана. Взе го, тихо излезе от стаята и затвори вратата. В коридора го облече и завърза колана.
Макар че възнамеряваше да слезе долу, да си свари кафе и да чете, тя се отправи към стаята на Тоби в края на коридора. Колкото и да се опитваше, Хедър не можеше да разграничи напълно страха от кошмара и притеснението й започна да се насочва върху нейния син.
Вратата на стаята беше леко открехната. Откакто се преместиха в ранчото, Тоби беше започнал отново да спи с включена нощна лампа. Хедър и Джак бяха изненадани от това, че синът им отново е загубил увереността си, но случилото се не ги обезпокои сериозно. Те предположиха, че щом се приспособи към заобикалящата го среда, синът им отново ще предпочете тъмнината пред червената светлина на стенния аплик.
Тоби се беше завил добре и само главата му се виждаше. Дишането му беше толкова слабо, че за да го чуе, Хедър трябваше да се наведе над него.
Всичко в стаята си беше така, както би трябвало да бъде, но тя се поколеба дали да си тръгне. Продължаваше да я измъчва леко неспокойствие.
Накрая, когато Хедър се насочи към отворената врата, тя чу леко стържене и се спря. Обърна се към леглото. Тоби продължаваше да спи и изобщо не беше помръднал.
Дори и преди да погледне към сина си, Хедър разбра, че звукът идва от стълбите отзад. Беше потайно и почти безшумно стържене на нещо твърдо, може би подметка на ботуш, която се плъзгаше по дървените стъпала.
Тя веднага беше обхваната от същото притеснение, което не почувства, когато миеше стълбите, но което я връхлетя в понеделник, когато оглеждаше къщата заедно с Пол Йънгблъд и Тоби. Параноичното убеждение, че някой — или нещо! — я дебне зад ъгъла. Или се спуска зад тях. Враг, обзет от сляпа ярост и способен на чудовищно насилие.
Впери поглед в затворената врата, водеща към стълбите. Беше боядисана в бяло, но в нея се отразяваше червеният блясък на нощната лампа и изглеждаше като някаква огнена порта към преизподнята.
Изчака да разбере дали звукът ще се повтори.
Тоби въздъхна в съня си. Само въздъхна, нищо повече.
Отново настана тишина.
Хедър си каза, че може и да бърка, че може да е чула безобиден звук отвън. Може би нощна птица, кацнала, на покрива, която е разтърсила перата си и е драскала с нокти по керемидите. Може да е взела този звук за стъпване по стълбите.
Просто не можеше да се освободи от кошмара. Сигурно не биваше напълно да се доверява на възприятията си.
„Скръц-скръц.“
Този път не можеше да има грешка. Звукът беше по-тих от първия, но определено идваше от другата страна на вратата към стълбите. Спомни си как някои от дървените стъпала скърцаха, когато за пръв път слезе по тях на приземния етаж по време на понеделнишката обиколка и как те стенеха и се жалваха, когато ги миеше в сряда.
Искаше й се да грабне Тоби от леглото, да го изведе от стаята, да отидат бързо до спалнята и да събуди Джак. Тя обаче не беше бързала и не беше тичала по никакъв повод в живота си. По време на кризите през последните осем месеца беше натрупала у себе си доста значителна вътрешна сила и самоувереност. Макар че по тила й полазиха тръпки като някакви космати паяци, тя се изчерви, като си представи как побягва като плашлива мома от евтин готически роман, уплашена от някакъв си странен звук.
Вместо това отиде при вратата към стълбите. Бравата беше заключена.
Сложи ухо на процепа между вратата и рамката. Оттам подухна студен въздух, но не се чу никакъв звук повече.
Докато слушаше, тя заподозря, че натрапникът се намира на горните стъпала, на сантиметри от нея. Делеше ги само вратата. Можеше лесно да си го представи там, тъмна и странна фигура с долепена до вратата глава, също като нейната, напрегнал се да чуе някакъв звук от нея.
Глупости. Стърженето и скърцането не бяха нищо повече освен звуци, характерни за старите постройки. Този проклет сън наистина я беше разстроил.
Тоби промърмори нещо в съня си. Тя се обърна към него. Лежеше спокойно и след няколко секунди спря да мърмори.
Хедър направи една крачка назад и съсредоточи вниманието си върху вратата. Не искаше да поставя в опасност Тоби, но нейното поведение започваше да й се струва смешно. Само врата. Само стълби в задната част на къщата. Само една обикновена нощ, сън, разклатени нерви.
Сложи ръка върху дръжката, а с другата завъртя да отключи бравата. Медният метал беше студен под пръстите й.