Спомни си крайната нужда, която беше почувствала в съня си: Пусни го вътре, пусни го вътре, пусни го вътре.
Онова беше сън. Това беше действителността. Хората, които не можеха да правят разлика между тези две категории, биваха държани в стаи с тапицирани стени. За тях се грижеха медицински сестри със застинали на лицата усмивки и тихи гласове.
Пусни го вътре.
Тя отключи бравата, завъртя дръжката, но се поколеба.
Пусни го вътре.
Ядосана на самата себе си, тя отвори рязко вратата.
Беше забравила, че лампите на стълбището не светят. Там нямаше никакви прозорци. Никаква външна светлина не достигаше до него. Червеното сияние на лампата от спалнята беше твърде слабо, за да прекоси прага. Тя стоеше лице в лице със съвършената тъмнина, без да може да разбере какво се чернее на горните стъпала или дори на площадката непосредствено пред нея. От мрака се носеше отблъскващата миризма, която тя беше изчистила преди два дни с упорит труд и амониев разтвор. Не много силен, но не и много слаб. Противната воня на гниещо месо.
Сигурно само беше сънувала, че се е събудила, но все още бе в хватката на кошмара.
Сърцето й заби в гърдите, гърлото я стегна и не можеше да диша. Бързо се пресегна за ключа на лампата, който се намираше от нейната страна. Ако беше от другата страна, сигурно нямаше да може да събере кураж да стигне до гладката чернота, за да я почувства. Без да отмества поглед от мрака пред нея, тя се почувства като сляпа само при спомена за зрителния контакт с него. Почти извика на Тоби да се събуди и да бяга. Накрая напипа ключа — Слава Богу.
Светлина. Празната площадка. Там няма нищо. Разбира се, какво да има? Празни стъпала, виещи се надолу.
Долу изскърца стъпало.
О, Господи!
Тя пристъпи върху площадката. Беше боса, без чехли. Дъските бяха студени и грапави.
Ново скърцане, по-тихо и глухо от предишното.
Слягане. Може би.
Премести се от площадката, подпряла се с лявата ръка за стената, за да има опора. С всяко изминато стъпало в полезрението й се появяваше ново.
Щом зърнеше някого, щеше да изтича нагоре по стълбите в стаята на Тоби, да блъсне вратата и да заключи. Вратата не можеше да се отвори от стълбите, само от вътрешната част на къщата. Щяха да са в безопасност.
Отдолу се чу леко щракване, едва доловимо тупване. Сякаш някой затвори вратата долу възможно най-тихо.
Изведнъж се обезпокои повече от вероятността случката да приключи без резултат, отколкото да влезе в сблъсък. Тъй като трябваше да разбере, Хедър отърси от себе си плахостта. Тя се затича надолу по стълбите, като издаваше силен шум, достатъчен, за да разкрие присъствието си. Спусна се по стълбата и се озова във вестибюла на приземния етаж. Нямаше никого.
Опита се да отвори вратата на кухнята. Беше заключена и за нея трябваше ключ, за да бъде отворена от тази страна. Тя нямаше ключ. Предполагаше, че и нахлулият също няма.
Другата врата водеше към задната веранда. От тази страна бравата се отваряше със завъртане. Беше заключена. Тя я отключи, отвори вратата и излезе на верандата.
Доколкото можеше да види, никой не се измъкваше от задния двор.
Освен това, макар че на натрапника нямаше да му трябват ключове, за да излезе, той трябваше да използва ключ отвън, защото от външната страна те се заключваха.
Някъде бухал-отправи въпроса си с тъжен и протяжен звук. Безветреният, студен и влажен нощен въздух не приличаше на обикновен горски, а по-скоро беше усоен и леко зловонен, характерен повече за мазе.
Тя беше сама. Но не се чувстваше сама. Чувстваше се… наблюдавана.
„За Бога, Хед — каза си тя, — какво ти става, по дяволите?“ Върна се във вестибюла и заключи вратата. Загледа се в блестящата мед на бравата, като се чудеше дали въображението й е приело абсолютно нормални шумове за заплаха, в която имаше по-малко материя и от призрак.
Усещаше се миризмата на разложено. Е, добре, де, може би амониевият разтвор не беше способен да прогони вонята за повече от ден или два. Плъх или друго малко животно може да е умряло и да се разлага някъде вътре в къщата.
Когато се обърна към стълбите, тя стъпи върху нещо. Вдигна лявото си стъпало и огледа пода. Буца суха пръст, голяма колкото слива, се беше залепила за петата й.
На път за втория етаж откри подобни парчета суха пръст, разпръснати върху някои от стъпалата. Не ги беше забелязала при първото слизане. Пръстта я нямаше, когато свърши с миенето на стълбището в сряда. Искаше да повярва, че това е доказателство за съществуването на натрапника. По-вероятно беше Тоби да е довлякъл кал от задния двор. В края на краищата той беше само на осем години.