Момчето се върна в леглото.
Нощта премина.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Събота сутринта започна със слънчева светлина. От северозапад подухна студен вятър и от време на време в небето над залесените Скалисти планини се виеха ята от черни птици. Те се спускаха надолу и на изток като че бягаха от кръвожаден хищник.
Човекът, четящ метеорологичните прогнози по радиостанцията — която Хедър и Джак слушаха, докато се миеха и обличаха — предсказа снеговалеж до настъпването на вечерта. „Това е — каза той — един от най-ранните снегове от години насам и общата дебелина на снежната покривка може да достигне до двайсет и пет сантиметра.“
Ако се съдеше по тона, с който беше прочетена прогнозата, двайсет и пет сантиметровият сняг не се смяташе за нещо необикновено по тези северни земи. Нищо не казаха, че могат да бъдат затворени пътищата, че отдалечените райони може да бъдат откъснати от света. Втора буря се очакваше да ги сполети веднага след първата. Тя нямаше да е толкова силна и щеше да започне рано в понеделник.
Седнала на ръба на леглото, Хедър каза:
— Ей, ама ние имаме шейни.
Джак беше до гардероба и сваляше от закачалката карираната си червено-кафява фланелена риза.
— Говориш като дете — отвърна той.
— Та това си е първият ми сняг.
— Вярно, бях забравил.
В Лос Анджелис през зимата, когато смогът се прочистваше достатъчно, за да се видят, белите шапки на планинските върхове служеха като отдалечен фон и бяха единственият сняг, който тя беше виждала. Не караше ски. Никога не беше ходила до Ароухед или Биг Беър, освен през лятото, и се вълнуваше като дете за предстоящия снеговалеж. Хедър каза:
— Трябва да си насрочим час за сервиза на Паркър, за да сложим снегорин на експлоръра, преди да настъпи истинската зима.
— Вече го направих. В десет часа сутринта в четвъртък. Докато закопчаваше ризата, той отиде до прозореца, за да погледа източните гори и южните низини.
— Тази гледка ме хипнотизира. Правя нещо, поглеждам, виждам я през прозореца или от верандата и после продължавам да стоя и да гледам.
Хедър застана зад него, обгърна го с ръце и също погледна към ослепително красивата панорама на горите, полята и широкото светлосиньо небе.
— Дали всичко ще бъде добре — попита тя след известно време.
— Ще бъде. Ние принадлежим на това място. Нямаш ли такова усещане?
— Да — отвърна тя след кратко колебание. На дневна светлина събитията от предишната нощ й се струваха несравнимо по-малко страшни и повече плод на въображението. Не беше видяла нищо в края на краищата и дори не знаеше точно какво беше очаквала да види. Паника, подсилена от кошмар. Нищо повече.
— Това е мястото, на което принадлежим.
Той се обърна и я прегърна, после я целуна. Тя започна да масажира мускулите на гърба му. Изтощени от пътуването и настаняването, те не се бяха любили от онази нощ, когато напуснаха Лос Анджелис. Щом приспособяха къщата за техен собствен дом, нейното неспокойствие сигурно щеше да изчезне напълно.
Той прокара силните си ръце по бедрата й и я придърпа към себе си. Като акцентираше върху всяка изречена дума с целувки по врата, бузите, очите и устните й, той каза:
— Какво ще кажеш довечера…, когато снегът вали… след като пийнем… чаша или две вино… край огъня… романтична музика… по радиото…, когато се отпуснем…
— …отпуснем — повтори тя замечтано.
— После двамата заедно…
— М-м-м-м, заедно…
— … да си прекараме наистина чудесно, ама чудесно…
— …чудесно…
— Да си направим бой със снежни топки.
Тя го целуна по бузата:
— Звяр такъв, ще сложа камъни в моите снежни топки.
— Или пък може да правим любов.
— Сигурен ли си, че не искаш да излезеш навън и да правиш снежни ангели?
— Сега като размислих, по-скоро не.
— Обличай се, умнико. Имаме да пазаруваме.
Хедър откри Тоби в хола облечен. Той беше на пода пред телевизора и гледаше някакво предаване с изключен звук.
— Довечера ще има много сняг — каза му тя, като очакваше неговото въодушевление да надхвърли нейното, защото и той щеше да види за пръв път сняг.
Той не отвърна.
— Ние ще ходим да купим от града няколко шейни. Приготви се.
Той остана тих и неподвижен като камък. Вниманието му беше изцяло приковано към телевизионния екран.
От мястото, на което беше застанала, Хедър не можеше да види кое предаване го е грабнало така.
— Тоби? — Тя пристъпи по-навътре в хола. — Хей, хлапе, какво гледаш?
Едва сега той показа, че е забелязал присъствието й.
— Не знам какво е това. — Изглеждаше разсеян, сякаш изобщо не я виждаше, и отново се обърна към телевизора.