Вляво от плочата на Томи имаше друга, двойна плоча. На нея бяха изписани имената на неговите родители — ЕДУАРДО и МАРГАРИТ.
Макар че Едуардо беше лежал в земята само няколко месеца, Томи — година, а Маргарит — три години, и трите гроба изглеждаха прясно изкопани. Пръстта беше разпръсната неравномерно и върху нея не растеше никаква трева. Което изглеждаше странно, защото четвъртият гроб беше плосък отгоре и покрит с копринена кафява трева. Разбираше, че копачите сигурно са обезпокоили гроба на Маргарит, за да погребат до нея Едуардо, но това не обясняваше състоянието на парцела на Томи. Джак реши да попита Пол Йънгблъд по този повод.
Последният надгробен паметник, изправен върху единствения затревен гроб, принадлежеше на Стенли Куотърмас, благодетелят на всички тях. Надписът върху черния камък изненада Джак и го накара да се изхили:
Тоби не беше помръднал.
— Какво си намислил? — попита Джак.
Никакъв отговор.
Той сложи ръка върху рамото на момчето.
— Синко?
Без да откъсва поглед от надгробната плоча, то каза:
— Какво правят там долу?
— Кой? Къде?
— В земята.
— Имаш предвид Томи, неговите родители и господин Куотърмас ли?
— Какво правят те там долу?
Нямаше нищо странно в това едно дете да се опитва да разбере смъртта. Това, което се стори странно на Джак, беше начинът, по който беше зададен въпросът.
— Ами — започна той — Томи, неговите родители и Стенли Куотърмас… те всъщност не са тук.
— Не, тук са.
— Не, само телата им са тук. — Джак нежно потри рамото на момчето.
— Защо?
— Защото са приключили с тях.
Момчето остана мълчаливо и мрачно. Дали не мислеше колко близо беше баща му до вероятността да го заровят под подобен камък? Сигурно беше минало достатъчно време от престрелката, за да може Тоби да се сблъска с чувствата, които потискаше досега.
Лекият ветрец от северозапад се позасили.
Ръцете на Джак бяха студени. Той ги пъхна в джобовете и каза:
— Техните тела не са били самите те. Поне не истинските те.
Разговорът прие още по-странен обрат:
— Искаш да кажеш, че това не са били техните оригинални тела? Че са били кукли?
Джак се намръщи и коленичи до сина си:
— Кукли ли? Това е доста странно твърдение.
Като в транс момчето се беше съсредоточило върху плочата на Томи. Сиво-сините му очи не трепнаха.
— Тоби, добре ли си?
Той отново не погледна към него, но каза:
— Заместители.
Джак примигна от изненада.
— Заместители?
— Такива ли са били?
— Доста силна дума. Къде си я чул?
Вместо да му отговори, Тоби продължи:
— Защо тези тела не им трябват повече?
Джак се поколеба и вдигна рамене:
— Ами, синко, знаеш защо — те са свършили работата си на този свят.
— На този свят?
— Отишли са си.
— Къде?
— Ходил си на неделно училище. Знаеш къде.
— Не.
— Напротив, знаеш.
— Не.
— Отишли са в Рая.
— Там ли?
— Да.
— В какви тела?
Джак извади дясната си ръка от джоба на якето и потупа сина си по брадичката. Обърна главата му, за да го погледне в очите.
— Какво не е наред, Тоби?
Бяха застанали лице в лице, на сантиметри един от друг. Въпреки това момчето сякаш гледаше през Джак, към някакъв далечен хоризонт.
— Тоби?
— В какви тела?
Джак пусна брадичката на сина си и помаха бавно с длан пред лицето му. Никакво мигане. Очите му не последваха движението на дланта.
— В какви тела? — повтори Тоби нетърпеливо.
Нещо лошо ставаше с момчето. Внезапно психично заболяване.
— В какви тела?
Сърцето на Джак започна да бие по-силно и по-бързо, докато той се беше втрещил в мътните и нереагиращи очи на сина си, които не бяха вече прозорци към душата, а огледала за отразяване и тайнственост от света. Ако това беше психичен проблем, нямаше никакво съмнение коя беше причината. Бяха преживели ужасна година, която можеше да побърка възрастен човек и да го сломи, та какво оставаше за едно дете. Но кой беше спусъкът, поводът? Защо сега, тук, след всичките месеци, през които бедното дете, изглежда, се справяше доста добре?
— В какви тела? — настоя отново остро Тоби.
— Хайде, стига! — Джак го хвана за ръката. — Хайде да се връщаме в къщата.
— В какви тела са си отишли?
— Тоби, престани.
— Искам да знам. Кажи ми сега. Кажи ми.