— Какво е смърт.
Отчаян, Джак продължи:
— Празнота, кухина, разложение.
— Телата са.
— Не завинаги.
— Телата са.
— Нищо не съществува вечно.
— Всичко.
— Нищо.
— Всичко става.
— Става какво? — попита Джак. Сега не само даваше отговори, но беше и изпълнен със свои въпроси.
— Мен. Всичко става мен.
Джак се запита с какво, по дяволите, разговаряше и дали той му изглеждаше по-смислен, отколкото то на него. Започна да се съмнява дали изобщо е буден. Може би беше задрямал. Ако не беше луд, сигурно беше заспал. Хъркащ във фотьойла в кабинета с книга в ръката. Сигурно Хедър изобщо не е идвала при него да му каже, че Тоби е отишъл в гробището. В този случай всичко, което трябваше да направи, беше да се събуди.
Вятърът изглеждаше истински. Не като в сън. Студен, пронизващ. Беше силен, шептеше в тревата, свиреше в дърветата и горите на високото.
Тоби-образното нещо продължи:
— Спрени.
— Какво?
— По-различен сън.
Джак погледна към гробовете:
— Не.
— Чакащи.
— Не.
— Чакащи кукли.
— Не. Мъртви.
— Кажи ми тяхната тайна.
— Мъртви.
— Тайната.
— Те са просто мъртви.
— Кажи ми.
— Няма какво да казвам.
Изразът на момчето остана спокоен, но лицето му почервеня. Вените запулсираха на слепоочията му, сякаш кръвното му налягане се беше покачило неимоверно много.
— Кажи ми!
Джак трепереше неконтролируемо, все по-уплашен от зловещия и тайнствен характер на техния диалог. Тревожеше се, че е разбрал по-малко от ставащото, отколкото си мислеше и че неговата дързост можеше да го накара да каже нещо погрешно и така по някакъв начин да постави Тоби в още по-голяма опасност от тази.
— Кажи ми!
Обзет от страх, объркване и притеснение, Джак хвана Тоби за раменете, погледна го в странните очи и каза:
— Кой си ти?
Никакъв отговор.
— Какво се е случило с моя Тоби?
След продължителна тишина последва:
— Какво има, татко?
Косата на Джак настръхна. Да бъде наречен „татко“ от това нещо, от този омразен нашественик, беше най-лошото засега.
— Татко?
— Спри.
— Тате, какво има?
Но той не беше Тоби. В никакъв случай. Гласът му продължаваше да звучи неестествено, лицето му беше отпуснато, а очите му — неверни.
— Татко, какво правиш?
Нещото, обладало Тоби, очевидно не разбираше, че маскарадът му е разкрит. То продължаваше да си мисли, че Джак е убеден, че разговаря със сина си. Паразитът се опитваше да подобри изпълнението си.
— Татко, какво съм направил? Сърдиш ли ми се? Не съм направил нищо. Татко, наистина не съм направил нищо.
— Какво си ти? — настоя Джак.
От очите на момчето потекоха сълзи. Но мистериозното нещо се намираше зад сълзите, арогантен кукловод, който беше уверен в способността си да мами.
— Къде е Тоби? Ти, кучи сине каквото и да си ти, мътните да те вземат, върни ми го обратно!
Косата на Джак падна върху очите му. Потта течеше по лицето му. За всеки, който дойдеше в момента и ги видеше, ужасът му би изглеждал като умопобъркване. Може би наистина беше. Или говореше със злонамерен дух, който контролираше сина му, или беше луд. Кое беше по-вероятното?
— Върни ми го! Искам си го обратно!
— Татко, плашиш ме — отвърна Тоби-образното нещо, като се опита да се отскубне.
— Ти не си моят син.
— Татко, моля те.
— Престани! Не се преструвай — не можеш да ме заблудиш, за Бога!
То се отскубна, обърна се, спъна се в надгробната плоча на Томи и се подпря на гранита.
Съборен на земята от силата, с която детето се откъсна от него, Джак сурово каза:
— Пусни го!
Момчето извика, подскочи изненадано, и рязко се обърна към Джак:
— Татко, какво правиш тук? — То звучеше отново като Тоби. — Боже, как ме изплаши! Защо се прокрадваш в гробището! Никак не е смешно!
Двамата все още не бяха толкова близки като преди, но на Джак му се стори, че очите на детето вече не са странни. Тоби отново го виждаше.
— Мили Боже, да пълзиш на колене и лакти, да се прокрадваш в гробище.
Момчето отново беше Тоби, добре. Нещото, което го беше контролирало, не беше достатъчно убедителен актьор.
Или може би той винаги си е бил Тоби. Джак отново се запита дали не полудява.
— Добре ли си? — попита го той, като се изправи и избърса дланите в джинсите си.
— За малко да напълня гащите — отвърна момчето и се захили. Какъв чудесен звук. Този детски смях. Сладка музика за ушите.
Джак плесна с ръце по бедрата си, като се опита да спре треперенето си.
— Ти какво си… — гласът му беше дрезгав. Прочисти гърлото си. — Ти какво правеше тук горе?
Момчето посочи към фризбито на тревата: