Тя слезе по стълбите и бързо отиде до малките постройки зад голямата каменна къща. Отнякъде се чуваха животни и тя влезе в една от тези сгради, чиято врата беше отворена. Това беше конюшня и в нея имаше четири чудесни коня. Брена беше очарована.
Невероятен черен жребец грабна погледа й и тя тръгна към него, но тогава дъхът й спря, защото забеляза възрастен човек, който почистваше коня. Той се, изправи и изпъшка, слагайки ръка на кръста си. Лицето му беше скрито зад посивяла брада, косата му също беше прошарена. Кафявите му очи напрегнато се впиха в нея.
— Коя си ти, момиче? — попита той на нейния език.
— Брена Кармарам. Тук ли работиш? — попита тя и повдигна ръката си, за да я помирише конят.
— Да, от около четирийсет години се грижа за конете.
— Някой помага ли ти?
Той поклати глава.
— Не, откакто господарят взе голяма част от нас, за да ги продаде, когато отпътува на изток. Мен ме остави, защото съм прекалено стар, за да му донеса добра печалба.
— Говориш, за Гарик, него наричаш свой господар, нали?
— Да, той е добър момък. Преди него служих на дядо му — с гордост отговори старият човек.
— Как можеш да говориш с уважение за човека, който те притежава? — заинтересува се тя.
— Той се отнася добре с мен. Гарик е млад човек, който се стреми към успеха, но към всички нас се отнася много добре.
Брена не го слушаше.
— Само това ли са конете?
— Не, останалите са на паша. Други три бяха дадени на заем на приятели на Гарик. Тези, които плаваха с него и отидоха да доведат семействата си за празника. Тези — той посочи останалите коне — са на Анселм, който току-що дойде със семейството си. — Той потърка хълбоците на жребеца. — По-хубаво от това животно не съм виждал досега.
— Да, много е красив — съгласи се Брена. Тя погледна лъскавия жребец.
Мъжът нежно прокара ръка по гърба на животното. Очевидно конят току-що се беше завърнал от езда.
— Господарят го доведе тук със себе си. Открил го в Хедби. Каза, че е струвал цяло състояние.
Брена поклати глава, но мислите й бяха на друго място. Значи Гарик вече си беше вкъщи и Анселм също беше тук. Без съмнение Хю също беше с тях, това вулгарно животно, което се осмели да я опипва пред всички. Тя свъси чело, отиде до вратата и внимателно се загледа в каменната постройка. Колко време имаше? Дали той вече я търсеше, или въобще не се тревожеше, защото си мислеше, че тя е на сигурно място в онази работна стая? Той вече й показа, че не се интересува от нея и че тя е само една неприятност за него. Дори Ярмил каза, че Гарик не й е обърнал внимание. За Брена това беше най-добрият вариант. Така можеше да прави каквото си иска, без да привлича вниманието върху себе си. Тя се върна при човека.
— Как се казваш? — попита тя.
— Ерин Маккей.
— Ерин, познаваш ли едно момиче Яни? — запита Брена и се усмихна.
— Познавам я. Тя е хубаво момиче.
— Къде мога да я намеря сега? Тя се грижеше за мен, когато бях затворена, но аз се държах грубо и искам да поправя грешката си.
— Била си затворена? — Той я погледна с любопитство. — Значи ти си тази, за която всички говорят. На Гарик новата…
— Да — прекъсна го бързо Брена, преди да е произнесъл думата, която тя толкова мразеше.
— И са те освободили?
Тя кимна.
— Да. А сега ми кажи къде е Яни?
— Тя е в къщата. Ще бъде там целия ден и по-голямата част от нощта заради празника.
Брена се намръщи.
— Колко време ще продължи този празник?
Ерин се засмя.
— Възможно е да се проточи с дни.
— Какво?
Той се развесели.
— Да. Ще се празнуват много неща. Господарят се завърна с много богатства и семейството отново се събра. Наистина имат повод да празнуват.
Върху лицето й се изписа възмущение. И през цялото това време тя трябваше да бъде скрита някъде на заден план. Защо Гарик не иска да я показва?
— Мога ли да ти помогна, Ерин? — най-неочаквано каза тя.
— Не, това е мъжка работа.
Брена се отказа да спори по този въпрос и попита:
— Ако получа разрешение от Гарик, ще ми дадеш да работя при теб, нали?
— Разбираш ли от коне?
— Да — усмихна се тя. — Обзалагам се, че съм точно толкова добра, колкото си и ти. — За момент тя спря, след това продължи, а в гласа й се беше появила тъга. — У дома яздих всеки ден по полета, през потоци, прескачах каменни огради, навлизах в дълбоки гори. Колко свободна се чувствах тогава. — Тя спря. Върху лицето й се изписа дълбока тъга. Когато се опомни, отново се обърна към Ерин. — Ако работя с теб при конете, ще ми разрешаваш ли да яздя?