— Да, разбира се. Нищо не би ми доставило такова удоволствие. Но първо трябва да съм сигурен, че господарят ще ми разреши. В противен случай нищо не мога да направя.
— Добре, значи ще говоря с него.
— По-добре ще е да изчакаш празникът да свърши. Господарят ще пие доста и може след това да не помни какво ти е казал.
Брена би предпочела да свърши това веднага, но разбра, че Ерин е прав, и реши да изчака.
— Ще постъпя, както ме посъветва. Ще изчакам.
— И още нещо, предлагам ти да не се приближаваш до залата, в която празнуват, докато не си тръгнат всички гости. Няма да е добре за теб, ако те забележат.
Очите На Брена заблестяха от любопитство. Първо Гарик беше казал да я държат в онази малка стая. Сега и Ерин я предупреждаваше да не се показва.
— Какво не ми е наред, че другите не трябва да ме виждат?
— Брена, момиче, трябва да знаеш, че си много привлекателна. Викингите са много похотливи и си падат по красиви момичета като теб. Господарят е щедър с робините си. Приятелите му не трябва дори да го питат за разрешение, когато поискат някоя от тях, защото им е известна неговата гостоприемност.
— Не говориш сериозно! — възкликна Брена отвратена.
— Това е вярно! Един път след много пиене насилиха едно момиче пред всички.
Отвратена, Брена попита:
— И Гарик е позволил това да се случи?
— Той би спрял такова нещо, но слуховете говорят, че бил напълно пиян.
— Това наистина ли е станало?
— Да, така че внимавай. Не бих желал да чуя, че и с теб се е случило.
— Не се тревожи, Ерин. Аз няма да го допусна.
Старият човек поклати глава със съмнение, докато тя излизаше от помещението.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Гарик стаеше на челното място на дълга маса. Баща му беше отляво, а майка му отдясно. Брат му Хю също беше тук заедно с пълничката си съпруга. Следваха най-близките приятели на Гарик, тези, които бяха с него по време, на дългото пътуване. На края на масата беше седнал брат му Феърфакс.
Гарик се вгледа в братята си. Въпреки че по телосложение и височина той си приличаше с по-големия си брат, с по-малкия те имаха като обща черта само цвета на очите, които бяха като на дядо им Улрик. Феърфакс беше само с година по-малък от Гарик, но беше с цяла глава по-нисък.
Гарик и Хю си съперничеха във всичко, но роднинската връзка между тях беше много силна. С Феърфакс Гарик имаше други взаимоотношения — близост, не по-различна от тази, която Гарик имаше с най-добрия си приятел Перин.
Но между Хю и Феърфакс имаше явно неразбирателство и винаги се чувстваше напрежение, когато двамата бяха в една стая. Хю проявяваше недоволство спрямо Феърфакс и той реагираше на тази неприязън, както всеки: с враждебност.
За разлика от Феърфакс, Гарик беше спечелил симпатиите на Улрик и по този начин къщата и принадлежащите й земи наследи той.
Феърфакс нямаше нищо друго, освен малката къща на майка си и една рибарска лодка. Истинско чудо беше, че най-малкият брат не беше озлобен. Животът му не беше лек и всеки ден той се трудеше упорито, за да оцелее. Но Гарик знаеше, че това му харесва, Феърфакс обичаше простия живот на рибаря.
Скалда изпя веселата песен, възхваляваща Локи, и напусна залата, изпратен от доволни възгласи. Дори очите на Анселм се бяха насълзили от смях.
Когато шумът утихна Елоиз се наклони към сина си и на шега му подхвърли:
— Разказът ти за това племе, на което сте попаднали, беше почти толкова смешен, колкото и тази песен. Сигурен ли си, че не си украсил поне малко истината?
— Засрами се, жено! — прогърмя гласът на Анселм. — Моят син няма нужда да украсява фактите, както правя аз. — Той се засмя на собствената си шега.
— Да, с теб човек никога не знае къде свършва истината и къде започва лъжата — отвърна Елоиз и замислено продължи: — Например за тази история с келтското момиче аз продължавам да се чудя дали всичко, което казваш, е вярно.
Анселм се намръщи.
— Всичко е вярно, точно тази история не се нуждае от допълнения.
Гарик го погледна с любопитство. Той разказал за пътешествието си и сега можеше да разпита за онова упорито момиче, което намери в леглото си предишната нощ.
— Как е момичето, Гарик? — попита майка му. — Видях я вчера. С нищо не беше променила поведението си. Почти не говори.
— Съжалявам, че трябва да го кажа, но с мен проговори, и то не по най-учтивия начин.
При тези думи Анселм се изкикоти.
— Значи успя да разбереш що за характер е?
Гарик се обърна към баща си.
— Тя е страшно твърдоглава, татко. Наистина ли е моя?
— Да, само твоя.
Гарик изсумтя.
— Тя съвсем не е съгласна с това.
— И аз не мисля, че ще се примири — ухили се Анселм, а синът му се намръщи.