Той разказа как са я заловили — история, която беше повтарял неведнъж, затова другите не слушаха с вниманието, с което Гарик слушаше.
Накрая той попита:
— Защо тогава реши да я дадеш на мен? — и отново напълни чашата си с медовина.
— Момичето ме мрази, защото аз съм причина за сегашното й положение. Видях я как владее оръжието и не я искам край себе си, тъй като винаги ще се намирам в опасност. Майка ти също няма нужда да се занимава с момиче като нея. Хю я искаше, но след като тя му показа ноктите си, той се отказа. Знаеше, че искам да я дам на теб, затова избра за себе си сестра й. Въпреки това аз вярвам, че ако опиташ, би могъл да я усмириш.
Гарик се намръщи.
— Ако е такава, за каквато ми я представяш, защо ми е да се занимавам с нея. Тя ще причини само неприятности, затова смятам, че ще бъде по-добре да я продам.
— Ти не я искаш, но друг ще я поиска — навъсено каза Анселм.
— Прекрасно знаеш отношението ми към жените — сухо отвърна Гарик. — С тази не е по-различно. Да бъде моя собственост съм съгласен, но не и за удоволствие. — Той бавно поклати глава, отричайки да е привлечен от нея по някакъв начин. — Не, нямам нужда от нея.
Брена току-що се беше завърнала в стаята, когато вратата се отвори и Яни влезе с поднос с храна. Потисната, с разбъркана коса и уморени очи, тя приближи Брена.
— Яни!
— Ти говориш с мен? — изненада се момичето. — Съмнявах се, че някога ще го направиш.
— Съжалявам — виновно каза Брена. — Не исках да изливам гнева си върху теб. Знам, че съм ти само в тежест.
Яни уморено каза:
— Не беше добре Ярмил да те завързва. Имаше право да се противиш. Изглежда, че ще трябва да продължа да се грижа за теб, дори и когато си свободна.
Брена се почувства много неудобно, тъй като момичето изглеждаше крайно изтощено.
— Щях да се оправям сама, ако не ми бяха забранили да напускам тази стая.
— Зная — опита се да се усмихне Яни. — Красавица като теб би накарала мъжете долу да се хванат за гушите. Може би вече си гладна. Ярмил те беше забравила, аз също, но преди малко се сетих за теб. — Заповядай — тя подаде подноса на Брена, — хапни това засега, довечера ще ти донеса от ястията.
— Можеш ли да останеш да си поговорим? Бих искала да ти благодаря за грижите, които полагаш за мен.
— Няма нужда. Беше ми заповядано, но и да не беше така, аз пак щях да го сторя. Нали сме от една народност.
— Тогава остани за малко.
— Не мога, Брена. Мога ли да те наричам Брена? — Когато Брена й кимна, тя продължи: — Долу има страшно много работа. Загубих почти цяла сутрин в гостната — намръщено каза тя. — Тези мъже не се интересуват от времето и правят каквото си искат.
Брена я погледна, като излизаше. Дали Лини, Корделия и останалите момичета изпълняваха същите задължения като това момиче? Дали щяха да накарат и нея да слугува?
— Не, никога! — високо каза тя и седна на пода до храната, почувствала внезапен глад. — Нека само да опитат!
Тя се нахвърли лакомо и мислено благодари на Яни, че се беше сетила за нея. В чинията имаше плешки от фазан, половин самун хляб, обилно намазан с масло, и купичка счукан лук.
Ястието беше чудесно и само пиенето не беше по вкуса й. Чаша мляко. Мляко! Нима Яни я смяташе за дете? Тя жадуваше за бира или поне вино.
Преди Брена да приключи с яденето, вратата отново се отвори и в стаята влезе Гарик. Беше облечен с красива туника и сини ленени панталони, обшити със сърма. Широк златен колан с голяма катарама, обсипана със сини камъни, опасваше кръста му. На гърдите му блестеше внушителен сребърен медальон.
Брена премести поглед върху голите му ръце. От мускулите, трептящи под загорялата кожа, се излъчваше сила и мъжественост. Тя си представи как тези ръце я обгръщат и сърцето й лудо се разтуптя. Но всичко бързо изчезна, когато си спомни за онова, което щеше да последва. Корделия неведнъж й беше описвала.
Накрая тя го погледна в очите и лицето й се покри с руменина, виждайки развеселения му поглед. Беше я наблюдавал, докато го беше оглеждала, и разбра, че е прочел мислите й.
— Какво искаш? — рязко попита тя, за да прикрие смущението си.
— Дойдох да видя как се чувстваш. Дали си успяла да свикнеш с обстановката.
— Не мисля да свиквам. Така че няма смисъл да ме питаш.
Независимо от държанието й Гарик се усмихна и разкри равни бели зъби, а на бузите му се появиха две дълбоки трапчинки.
— Радвам се, че си се вслушала в заповедите на Ярмил и си работила. Това ли си направила? — той посочи към стана.
Тя щеше да се разсмее, ако не го виждаше, че говори сериозно.
— Не, дори не бих го докоснала.