Викингът застана сериозен.
— Защо?
— Това е женска работа. — Тя продължи да се храни.
— Да не би да искаш да кажеш, че не си жена?
Тя го прониза с поглед, пълен с презрение.
— Разбира се, че съм жена, но никога не съм вършила женска работа.
— Предполагам, че това е под достойнството ти — саркастично каза той.
— Да — беше категоричният й отговор.
Гарик поклати глава.
— Казаха ми, че си щяла да бъдеш моя съпруга. Така ли щеше да дойдеш, без да знаеш как се управлява къща и как се води домакинство?
— Това мога да правя. От леля знам всичко за домакинската работа, но никога не съм я правила. А с това, дето съм щяла да ти бъда жена, вече е приключено. Никога не съм го искала и се съгласих само защото баща ми беше дал дума. Ние държим на дадената дума.
Той разбра какво имаше предвид тя:
— Нямам нищо общо с измамата. Обвиняваш ли ме?
— Не, аз знам кой точно е виновен и някой ден той ще си плати.
Гарик се засмя на заплахата й. Значи баща му беше прав, когато каза, че тя го мрази. От предизвикателното й държание той разбра, че може да вярва на всичко, което Анселм беше казвал за нея.
Гарик я огледа внимателно. Възможно ли е това крехко момиче да рани един силен мъж? Не, изглеждаше невъзможно. Нежното й тяло бе създадено да доставя удоволствия, не да воюва. Отново се почувства привлечен от нея и се ядоса на себе си. Наистина беше опасна, но не със заплахите си, а с чара си. Той не вярваше на жените и ги търсеше само при нужда. Не се занимаваше с тях и реши, че с тази ще постъпи по същия начин.
— Ако не ме обвиняваш за това, че си тук, защо отправяш яростта си към мен?
— Глупаво е да се задава такъв въпрос. Довеждат ме тук, след това ти идваш и казваш, че съм твоя собственост. Знай, че никой не може да каже това за мен. Никога няма да бъда нечия собственост.
— Значи се връщаме там, откъдето тръгнахме — въздъхна той. — Е, добре, скоро ще разбереш кой е господарят тук.
Тя се засмя, чувствайки силата си.
— Знам, че ти си господарят тук. Никога не съм се съмнявала в това.
Блясъкът в очите й го накара да се усмихне.
— До момента, в който продължаваш да мислиш по този начин, ще се разбираме. — След тези думи той напусна стаята.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Сепната в съня си от кошмар, Брена скочи напълно разбудена и се зачуди дали вече е утро или все още е нощ. Тя спеше върху набързо приготвено от кожите легло. Шумът от долу я накара да се пита как е възможно тези викинги да са пили толкова много и все още да продължават.
Празнотата, която почувства в стомаха си, я принуди да стане.
Нима трябваше да умре, докато се сетеха за нея. Да вървят по дяволите, тя сама ще си намери храна. Яд и решителност просветнаха в очите й и без да се колебае, тя напусна стаята. Не беше толкова глупава да рискува да слезе по вътрешните стълби. Вместо това отново използва външните и се озова от другата страна на къщата, откъдето се носеше приятен аромат.
Брена нервно надникна вътре. Имаше две жени: едната — стара, другата — на средна възраст и двете въртяха цяло прасе на шиш. Зад тях Яни извади два хляба от дълъг железен поднос и ги сложи в голям панер върху масата, Ярмил не се виждаше наоколо и Брена внимателно влезе в дългата тясна стая.
Очите на Яни се разшириха от учудване.
— Брена! О, аз отново те бях забравила. Толкова съм заета! Откакто Ярмил ме е събудила, не съм сядала за минутка — извини се тя.
— Няма нищо, Яни. Аз и без това току-що станах от сън. Кажи ми сега ден ли е или нощ?
— Следобед е и много от мъжете също тъкмо стават от сън — уморено отвърна Яни.
— Нищо чудно, че съм толкова гладна — каза Брена, изненадана, че е спала толкова дълго. — Те през цялата нощ ли са гуляли? — попита Брена и се обърна към залата.
Яни въздъхна.
— Да, не са спирали. Някои преядоха и препиха, но повечето почиваха и пак продължаваха. Все още има такива, които са със замъглени очи, пеят и не стават от масата.
— Кога ще свърши всичко?
Яни сви рамене.
— Да се надяваме — утре сутрин. Но за теб ще е по-добре веднага да се върнеш в стаята си. Мъжете влизат тук и ако те видят, това няма да е никак хубаво. Знаят мен и Мойда, но когато видят ново момиче, побесняват.
— Разбирам — отвърна Брена сигурна, че Яни преувеличава. Гарик не се бе отнесъл с нея грубо.
— Ще приготвя нещо и ще ти го донеса горе.
— Добре — каза Брена и се накани да си върви. Но беше късно.
Зад себе си чу ръмжене като на диво животно. Разтревожена, тя се обърна и видя огромен мъж, който се насочваше към нея. Други двама стояха до вратата и се смееха.
— Брена, бягай! — извика Яни.