— Не мисля, че това е разумно, но беше най-малкото, което бих могъл да направя, за да оживя събирането. Прекалено много са тези, които заспаха, и много малко от тези, които пият и се веселят.
Смехът в залата се засили и Брена предпазливо се огледа дали двамата й преследвачи не се бяха отказали от нея. Тя се обърна по посока на гласа, който не беше трудно да разпознае, и видя Анселм в края на една от двете дълги маси. Очите им се срещнаха. Брена трябваше да наложи цялата воля, за да не се нахвърли върху него.
— Остави ножа, Брена.
Тя се напрегна цялата, когато чу този глас.
— Не, няма да го оставя!
— С какво ще ти помогне той? — попита Елоиз.
— Ще държи далеч от мен тези нескопосани нещастници, които се опитват да ме хванат — отговори тя, като се оглеждаше още веднъж, преди да сложи ножа в колана си.
— Да, вероятно ще ти е от полза, но не мисля, че Гарик ще ти разреши да го задържиш.
Брена присви очи и сложи ръка върху дръжката на ножа.
— Той наистина ще съжалява, ако се опита да ми го отнеме — студено отвърна Брена и поглеждайки към Анселм, каза: — Предай му, че го предизвиквам на борба. Той може да избере оръжието, тъй като аз мога да боравя с всички видове.
Елоиз въздъхна и поклати отрицателно глава.
— Не, Брена. Това аз няма да му кажа.
— Защо? — намръщи се Брена. — Ти просто ще преведеш думите ми.
— Един викинг никога не би се сражавал с жена. Това няма да му донесе слава — спокойно отвърна Елоиз.
— Но той трябва да умре! — извика Брена, а гласът й трепереше от ярост. — Не нападам в гръб, аз се бия честно очи в очи.
— Той няма да се бия с теб, защото знае чувствата ти към него.
— Не можеш ли да разбереш, че за сегашното ми положение е виновен изцяло той? Близките ми, хората, с които съм израснала, всички те са мъртви и за това е виновен съпругът ти. Мъжът на сестра ми, дори един викинг, който… — тя се спря, преди да е казала останалото — който беше наш приятел. Той също е мъртъв. И моята прислужница, една възрастна жена, която толкова много обичах. — Брена извиси глас. Спомените я бяха разстроили. Посякоха я с брадва. Защо нея? Тя нищо не би могла да им направи. Щом викингите не се бият с жена, защо тя е мъртва?
— Мъжете се променят на война — отвърна Елоиз тъжно. — Много невинни и беззащитни хора умират тогава и това е много жалко, но нищо не може да се направи. В такива случаи мъжът ми също съжалява.
Брена я погледна, а в погледа й се четеше неверие.
— Това не е вярно! Защо тогава държи сестра ми и леля ми като слугини, защо не ги освободи?
— Ти се намираш в същото положение, Брена.
— Не, аз на никого няма да слугувам!
— Ще трябва, Брена.
— Предпочитам да умра!
Избухването на Брена стана причина залата отново да утихне. Мъжете не разбраха думите й, но тези, които я познаваха, знаеха за гнева й. Хю Хаардрад се приближи до майка си, загрижен за безопасността й.
— Да не би да те заплашва? — попита я той.
— Не, гневът й е насочен срещу баща ти.
— Нямам доверие на роб, който държи в ръцете си нож, — а още повече на нея — грубо каза Хю. — Задръж вниманието й, а аз ще я сграбча откъм гърба.
— Не, Хю, остави я — заповяда му Елоиз. — Точно сега тя е готова за борба. Всъщност тя иска точно това.
Хю се изсмя.
— Така ли? И какви са й шансовете?
Брена му хвърли убийствен поглед. Това беше мъжът, който се беше осмелил да я опипва, когато тя беше, напълно безпомощна.
— Свиня! — каза тя и се изплю в краката му. Погледът на Хю стана заплашителен и той инстинктивно повдигна ръка, за да я удари.
— Защо ти…
— Хю, спри! — заповяда му Елоиз.
В това време Брена извади ножа от колана си и го размаха заплашително. Предизвикваше го.
— Кучка! — изръмжа Хю. — Цяло щастие е, че не взех този дявол. Ако беше при мен, досега да е мъртва. Но и той чувства същото, както личи по вида му — прибави Хю, посочвайки към другата страна на залата.
Брена се обърна и видя Гарик, който стоеше на прага на вратата, от която преди малко тя беше влязла. Лицето му беше намръщено, а в очите му се четеше гняв.
Откога ли е тук? Какво ли е чул?
Яни стоеше зад гърба на Гарик, а на лицето й беше изписана тревога. Очевидно тя го беше повикала. „Яни, вместо да ми помогнеш, ти само увеличи неприятностите ми“ — с болка си помисли Брена.
Гарик се приближи с бавна стъпка към тях, а върху лицето му беше изписано недоволство. Когато отиде при тях, той се обърна към майка си, но заговори на езика на Брена.
— Какво прави тя тук?
— Питай мен! — извика Брена.
Той я погледна смразяващо.
— Твоите приятели Горм и Баярд я преследваха — набързо му обясни Елоиз.
— А ножът?
— Тя го отне от Баярд.