— Това и сама мога да обясня — намеси се Брена.
— Сигурен съм, че можеш — отвърна Гарик с плътен глас. — Тогава кажи ми как са те намерили? Не вярвам приятелите ми да са влезли в стаята ти.
— Аз слязох долу.
— Казано ти беше да не мърдаш от там! — рязко й напомни той.
— Значи в такъв случай целта ти е да умра от глад? — възмутено попита тя, чувствайки буца в гърлото си. — Никой не ми донесе храна и слязох да си потърся сама.
Чертите му леко се смекчиха.
— Добре, значи това е причината да те открият. Но това не ти дава право да крадеш оръжия.
— Взех го, защото трябваше да се защитя.
— От какво? — рязко запита той. — Никой не би те наранил.
— Може би не да ме наранят, но да ми причинят нещо също толкова ужасно — отвърна Брена.
— Това, което са възнамерявали да направят, е разрешено в тази къща — намръщено каза Гарик.
— Значи би ме дал на тях?
— Да, аз не съм отказвал на приятелите си това удоволствие и ще продължавам да им го осигурявам, докато мога.
Объркването й беше очевидно.
— Тогава защо ме беше скрил от тях?
— Имаш нужда да свикнеш с обстановката — спокойно отвърна той, сякаш очакваше тя да оцени жеста му. — И все още разполагаш с това време.
Тя го изгледа с презрение.
— Отново се показваш като пълен глупак, защото аз никога няма да се приспособя към живота, който ми налагаш! С твоите приятели няма да имам нищо общо!
Очите му заблестяха от зле прикриван гняв.
— Мисля, че дойде времето, когато трябва да се разбере кой е господарят тук.
В този момент се намеси Елоиз:
— Гарик, не! Не тук пред всички — каза тя на техния език.
— Тя има нужда от урок!
— Да, но не пред толкова много хора. Към нея трябва да се отнасяш по различен начин, защото тя не е като останалите робини, много е горда.
— Гордостта й може да се смири.
— Ще направиш това с едно толкова прекрасно същество?
Тогава той попита:
— Защо си на нейна страна? Да не би да очакваш от мен да понасям гневните й изблици?
— Не, но към нея чувствам някаква близост, защото сме дошли от една страна. В началото, когато дойдох тук, аз се чувствах като нея, но любовта ме промени.
— Тогава какво предлагаш?
— Би могъл да бъдеш по-учтив, сине — нежно каза тя.
— Не, това не ми е присъщо.
— Преди време ти беше по-различен. Морна ли те направи такъв? — Като видя, че очите му се присвиха, тя бързо добави: — Прости ми, не мислех да ти напомням за нея. Но това момиче не е Морна. Защо не опиташ да бъдеш по-внимателен с нея?
— Нали е моя?
— Да — неохотно отвърна майка му.
— Тогава остави ме да се отнасям, както аз реша.
Брена настръхна. Беше много трудно да се сдържа, когато разговорът се отнасяше за нея. Гарик се беше показал като безсърдечен неприятел, не по-различен от това, което тя бе очаквала. Сега поне го познаваше. В този момент осъзна, че я гледа.
— Дай ми ножа! — Гласът му изискваше подчинение, но тя само поклати глава.
— Не, ти сам трябва да си го вземеш.
— Гарик, за бога, остави сега този нож — със сериозен глас каза Елоиз. — Искаш да те рани ли?
— Тор! — избухна той. — Тя говори смело, но ти я надценяваш, както и тя себе си. Тя не би могла да се сражава с мъж.
— Моля те, Гарик!
Той се бори известно време с чувствата си, но накрая молбата на майка му взе връх. Обърна се към Брена, която го гледаше предизвикателно.
— Ще ме последваш ли спокойно?
— Да — с готовност отвърна тя, сигурна в победата си.
Той й направи място и тя мина пред него. Докато се придвижваше напред, тя не поглеждаше встрани, и сигурна, че вече никой няма да й посегне, прибра ножа в колана си.
Когато изкачиха стълбите, Брена се насочи към работната стая, но Гарик я спря и я вкара в спалнята си. Тя не се възпротиви. Там поне леглото беше удобно. Но в момента, в който влезе вътре, той я изненада, като я повдигна от земята с едната си ръка, а с другата й отне ножа. След това с всичка сила я завъртя и я хвърли на студения под.
— Трябваше да направя това долу и пред всички да ти покажа къде е мястото ти! — извън себе си от яд извика Гарик.
— Лъжец! — изкрещя тя и скочи на крака. — Ти не посмя да се биеш с мен, когато бях готова за това. Нападаш ме в гръб като страхливец, какъвто всъщност си.
— Внимавай какво говориш! — закани се той. — Или ще си получиш заслуженото, и без това отдавна го търсиш.
— Значи ще биеш една беззащитна жена? Колко си жалък!
— Не беззащитни жени, а непослушни роби — ядно каза той.
При тези думи тя се нахвърли върху него.
— Спри, ако ти е мил животът!
Беше изцяло завладяна от желанието да му причини болка. Но изведнъж чу зловещо ръмжене, което идваше от леглото, и се закова на място. Когато се обърна, видя огромно бяло куче, оголило острите си зъби срещу нея.