— Хм, трябваше да знам, че е единствената причина, заради която идваш тук. — Гарик се правеше на обиден. — Добре тогава. Освобождавам я от задълженията й, за да има време да ти се наслади.
— Обиждаш ме, Гарик. — Перин сложи ръка на сърцето си, за да подсили думите си. — Не е добре, когато един мъж предпочита компанията на жена пред възможността да прекара времето си с верен приятел.
— Да. — Гарик вече не се шегуваше. — Сега казвай къде беше толкова време? Липсваше ми на празненството, а и не съм те виждал, откакто се завърнахме от пътешествието.
— Събирах реколтата от малкото земя, която притежавам. Не съм като теб с толкова много роби и трябва да вземам участие в тази работа.
— Трябваше да ми кажеш, че имаш нужда от помощ, Перин. Моята реколта е събрана отпреди един месец. С радост щях да изпратя роби, които да работят за теб.
— Може би следващата година ще се възползвам от предложението ти, но само срещу заплащане.
— Искаш да оценяваш приятелството. Така ме обиждаш.
— Добре, Гарик, ще ти припомня какво си ми говорил, ако следващата година се завърнеш навреме от изток.
Върху лицето на Гарик се изписа изненада.
— Няма ли да отплаваш с мен догодина?
— Все още не съм решил — сериозно отвърна Перин. — На майка ми не й е добре да бъда далеч цяла зима.
— В търговията ни провървя — отвърна Гарик. — Много време загубихме при славяните, но това няма да се повтори.
— Това само Один знае със сигурност — каза Перин. — Ние можем само да предполагаме.
Яни влезе с две халби бира и мъжете млъкнаха. Гарик забеляза погледите, които си размениха Перин и момичето, и почти завидя на връзката им. Той също би искал да има жена без никакви задължения към нея.
Когато Яни излезе, Перин се ухили и се наклони към Гарик.
— Видях новото ти момиче.
— Е, и?
— Чернооката красавица. Тъкмо се къпеше.
Очите на Гарик потъмняха.
— И?
— Чудя се защо я държиш далеч от себе си, когато в леглото ти има достатъчно място за двама.
— От това, което казваш, съм сигурен, че не си говорил с нея, защото иначе нямаше да ми задаваш такъв въпрос. Тя наистина е роза, но бодлите й са твърде остри, за да се правя, че не ги усещам.
— Не е вярно, разговарях с нея малко — усмихна се Перин. — Тя първо ме подразни, веднага след това ме заплаши да не я докосвам.
— Ти направи ли го?
— Не, но се обзалагам, че ако след мен се появи друг, той няма да си излезе, без да й се порадва. Нямаш нищо против да я делиш с други?
— Защо трябва да я пазя? Може би точно това ще я постави на мястото й — ядно каза Гарик.
Перин се засмя.
— Ти не си изпълнил обещанието, което даде на празника. Момичето все още не ти се е подчинило нали?
— Не ми припомняй за това пиянско обещание — намръщи се Гарик.
Той ясно си спомняше всичко, защото не беше толкова пиян, а просто ядосан на брат си Хю, който го дразнеше, като го убеждаваше, че никога не би могъл да се справи с жена като Брена. Тогава Гарик бе сложил ръце върху жертвения глиган, отреден на бога Фрей, бе отпил от свещената чаша и бе обещал пред всички, че ще я смири. Много малко знаеше тогава за трудната задача, която го очаква. Това, с което беше опитал, се беше оказало безполезно.
Тя не се чувстваше унизена, а напротив — доволна и това само допълнително го разяри. Да я бие с камшик, също не би помогнало. А и самият той беше против това. Въпреки че тя не се подчини на волята му, поне му служеше, макар и не по начина, по който той искаше.
— Значи не ти е прислужница?
— Не, работи в конюшните.
— И ти си го позволил? — попита Перин изненадан.
— Това е единственото, на което тя се съгласи — отвърна Гарик и се намръщи.
Смехът на Перин изпълни стаята.
— Явно не ме е излъгала, като ми каза, че подчиненият си ти.
— Тя е казала това?
Смехът на Перин замря и той се намръщи, виждайки гнева, който се изписа по лицето на приятеля, му.
— Хайде, Гарик, не бих искал да причиня неприятности на момичето.
— Нищо лошо няма да й се случи. По дяволите! На сутринта тя няма да бъде толкова доволна от себе си.
Сякаш тъмен облак обгърна Гарик. Перин го погледна и тихо въздъхна. Искрено съжаляваше за необмислените си думи и се надяваше момичето да не пострада заради него.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Разяждащ гняв гризеше Гарик при всяка стъпка по пътя му към помещенията на слугите. Той тихо отвори вратата на къщичката, в която живееха жените. Тлеещият огън придаваше на помещението мека, червена светлина.
Брена спеше върху парче кожа до огнището, старо одеяло й служеше за завивка. Копринената й коса се беше разпиляла зад нея и от пламъците на огъня се получаваше илюзията, че е обсипана с рубини. Дълги, гъсти мигли засенчваха бузите й, а полуотворените й устни бяха влажни, като покрити с роса розови пъпки.