— Не искам да те нараня, момиче — дрезгаво произнесе той и прочисти гърлото си, преди да продължи отново с по-мек глас. — Можеш ли да ме разбереш? Научи ли вече нашия език?
Брена не каза нищо и дори не се помръдна. Тя го гледаше подозрително. Каква работа имаше той тук, когато Гарик го няма?
Анселм си играеше с ножа и наведе глава, за да разгледа дългото острие на светлината.
— Точно такава реакция очаквах от теб — меко каза той.
Брена се намръщи. За какво говореше? Наостри слух, за да го чува по-добре.
— Предполагам, че не трябваше да идвам. Много малко време е минало, за да забравиш това, което направих, или да го разбереш. Мразех народа ви за това, което сториха на сина ми. Когато имаш свое дете, ще ме разбереш. Гарик може да прости, защото от майка си се е научил да бъде милостив, но аз не мога. Ние сме горд и отмъстителен народ, но аз сгреших, като наказах теб и близките ти за нещо, за което нямате вина. Келтите, които живеят на север, държаха сина ми в тъмница цяла година, а той беше само ла седемнайсет години. Не са му давали друга храна, освен овесена каша, която и кучетата не биха яли. Измъчвали са го, за да се забавляват, но са внимавали да не го убият, тъй като са възнамерявали да го използват при размяна на пленници. Когато Гарик успя да избяга и да се върне при нас, приличаше на сянка. Трябваше да мине около година, за да възвърне напълно силите си и белезите му да зараснат.
Анселм погледна Брена с тъжни очи.
— Знам, че не разбираш това, което ти говоря, чуваш ме, но нямаш представа какво ти казвам. Ти ми харесваш, възхищавам се от духа ти и съжалявам, че те откъснах от земята ти, но ти никога няма да узнаеш това. Все пак бих могъл да направя така, че един ден да не ме мразиш, както ме мразиш сега.
Брена се изкуши да отвърне на Анселм на собствения му език и да му каже, че е разбрала всичко. Това би й дало някакво удовлетворение, защото ще се почувства, унизен, но реши да не издава единствената си тайна която би могла да й помогне, когато бъде готова да избяга. Освен това бе объркана от разказа за това, което други келти са причинили на Гарик, и разбра защо Анселм е жадувал за отмъщение, въпреки че тя никога нямаше да му прости злото, което той и хората му бяха причинили на семейството й. Гарик поне беше рискувал да бъде хванат от хората, които е нападал. Дори е било възможно да го убият, не само да го държат затворен. Анселм стана и остави ножа на масата.
— Знам, че ако ти се предостави възможност, отново ще ме нападнеш — каза Анселм с обичайния си груб тон, — но не се опитвай. Все още не искам да умирам, не преди да съм участвал в други битки и отгледал внуци. Тогава мога да се присъединя към Один във Валхала.
Той отиде до огнището, за да стопли ръцете си на огъня. Сякаш предизвикваше Брена да вземе ножа от масата. Или може би показваше, че има желание да й вярва. Но тя не се помръдна.
Анселм продължи да говори, сякаш така искаше да прочисти съвестта си.
— Откакто те видях за първи път, не съм спирал да мисля за теб. Но виждам, че се чувстваш добре в дома на сина ми. Да, ти не си зле тук, а настроението на Гарик е от лошо, по-лошо. В теб ли е причината? — Внезапно той измърмори. — Сякаш щеше да ми отговориш, дори да можеше. Трябва да съм голям глупак да говоря на човек, който не разбира и дума. А трябва съвсем да съм си загубил ума, щом подарявам кон на една робиня. Какво ли ме накара да взема такова решение? На Гарик няма да му хареса, но когато разбере, че сивата кобила е била твоя, сигурно ще ти разреши да я яздиш.
Брена трябваше да притвори очи, за да прикрие радостта, която заблестя в тях, когато разбра, че Уилоу е тук и ще я дадат на нея, не на Гарик.
Анселм се насочи към вратата и Брена се загледа с любопитство в гърба му. Защо той правеше това? След всичко, което й беше причинил, сегашното му поведение беше необяснимо за нея.
Сякаш чул въпроса й, Анселм се обърна.
— Ерин ще ти каже за коня. Не очаквам да промениш отношението си към мен, но това е само началото. — Той се разсмя. — Моята постъпка ще те накара да се замислиш върху мотивите ми.
Каквито и да бяха те, Уилоу беше тук. Сега тя можеше да излезе навън в ледената зима. Трябваха й панталони, за да язди спокойно и да се предпазва от студа. В оживлението си Брена се завъртя радостно из стаята. Отдавна не се бе чувствала така щастлива. За щастливото й настроение беше виновен Анселм, но това ни най-малко не я смущаваше. Гарик би могъл да й забрани да си получи Уилоу след случката с двамата мъже. Но сега той не беше тук. А когато се върнеше, е, добре, нека тогава се опита да я спре.