— За твое добро, момиче, се надявам, че един ден сърцето ти ще бъде тук.
Гарик си пробиваше път през гъстите борове, но в края на гората спря коня си. Един конник преминаваше през равната местност, покрита със сняг. Той ясно виждаше ездача, защото въпреки здрача небето беше достатъчно светло.
Гарик се възхити от грацията на сребристосивата кобила, която се стрелкаше през полето, но това красиво животно не беше негово, нито на някой от съседите му. Такъв кон беше виждал в конюшните на баща си. Ездачът беше дребен, не можеше да бъде баща му, нито брат му Хю. Майка му? Любопитството му нарастваше. Но изведнъж кожената шапка на ездача падна и той видя черната коса. Тогава любопитството му се смени с гняв. Брена е откраднала един от конете на баща му, друго обяснение не можеше да има. Тя се опитваше да избяга. Първата му мисъл беше да я настигне и да й покаже, че се е провалила. Но конят му се размърда и по този начин му напомни, че е изморен и няма да издържи уморителна езда.
Преди Гарик да реши какво да прави, Брена обърна коня и се насочи към падналата шапка, но не спря, а се опита да я вземе. Гарик се вцепени. Можеше да си счупи врата, ако за секунда загубеше контрол над животното. Тя направи завой и отново се насочи към шапката, за да опита още веднъж. Този път успя и дори я подхвърли във въздуха, както правят децата, когато са спечелили жадувана награда. Въпреки голямото разстояние между тях до него достигна звънкият й смях. Изненада го още повече, когато я видя да се връща в посоката, от която беше дошла, и той забрави гнева си, че бе откраднала един от конете на баща му.
Тя не се опитваше да избяга, както си беше въобразил в началото. Нямаше да се наложи да я наказва. Беше щастлив, защото не искаше да я наранява. Вече не можеше да я вижда, защото се беше скрила зад хълмовете, по пътя за дома му, но смехът й все още звучеше в ушите му. В много случаи Брена реагираше като дете. Гневните й избухвания, пълното й непокорство, безразсъдната й смелост, на която беше свидетел само преди минути. Тя все още живееше с миналото, с дните от детството, когато се е възприемала като сина на лорд Ангъс, а не дъщерята, каквато всъщност бе. От Лини беше научил доста неща за Брена и повечето от тях противоречаха на казаното от Корделия. Не знаеше на коя от двете да вярва. Беше по-склонен да вярва на Корделия, защото тя потвърждаваше собственото му мнение за жените. Но знаеше, че в думите на лелята също имаше истина. Беше му казала, че Брена все още се оформя като характер.
По дяволите! Беше като омагьосан. Дори и да се мъчеше, не можеше да изгони от съзнанието си тази чернокоса девойка. Беше се надявал дългото отсъствие да му помогне, но дори когато ловуваше, Брена беше в мислите му. Малко успокоение беше, че Брена беше разсеяла мислите му за Морна, тъй като и сега той беше толкова мрачен, колкото и преди. Русата измамница и опърничавата чернокоса девойка — между тях нямаше никаква разлика, защото не можеше да вярва на нито една от двете.
Той пришпори коня. Връщаше се с много и най-различни кожи, които щяха да обработят за пролетта, когато отново щеше да отпътува за пазарите на изток. Беше изненадал две черни мечки по време на зимния им сън и беше убил едната.
Това беше чудесен повод, за да повика приятели и съседи и да празнуват. На Брена това нямаше да й хареса, но да върви по дяволите. Напролет щеше да продаде мечата кожа, а защо не и самата Брена. Така щеше да я пропъди от мислите си. Но дали наистина щеше да я забрави?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Брена стоеше пред огъня в кухнята, наметната с топло вълнено одеяло, и енергично разтриваше ръцете си, за да прогони студа от тях. Съмняваше се, че някога би могла да свикне с това мразовито време, но следващия път, когато отново излезеше навън, щеше да е по-добре подготвена.
Тих шум привлече вниманието й и тя бавно се отдалечи от огъня. Загърна се и отвори вратата, като остана скрита зад нея, за да не чувства толкова студа, който веднага нахлу. Яни, Рейна и Мойда бързо влязоха. Старата жена закачи наметалото си на вратата.
— Защо заключваш къщата, момиче? Това няма да се хареса на господаря.
— Да не би да не си чула за закланото куче? — язвително запита Брена.
— Всички знаем, но то не е причина да заключваш — каза Рейна и отиде до огнището, за да прибави още дърва. — Без съмнение, това е дело на клана Боргсен — продължи тя. — Войната между двата клана Хаардрад и Боргсен отново взема жертва. Сега те убиват само животните.
— За какво воюват? — попита Брена.
— Сега няма време за това — намеси се Яни, докато събличаше горната си дреха. — Гарик се завърна и отново е поканил приятели.