— Гарик, ти никога не си говорил за времето, когато си бил в плен на моя народ, нито си показвал, че ги мразиш за това, което са ти направили.
Той изненадано я погледна.
— Кой ти каза това?
— Когато в началото ни доведоха тук, майка ти ми разказа, за да обясни нападението на Анселм. Но може би предпочиташ да не си спомняш.
— Предпочитам да не си спомням това време, но тъй като в днешния ден искаш да научиш много неща, ще ти кажа. Когато един викинг тръгне на война, той знае, че може да го убият или да го хванат в плен. Мен ме заловиха и аз очаквах смърт, но безславна, тъй като не е на бойното поле.
— Толкова ли е важно да умреш в боя?
— Това е единственият начин, по който можеш да отидеш във Валхала.
— Раят на викингите?
— Добро сравнение, но там могат да отидат само смели войни.
Тя не му зададе повече въпроси, тъй като си спомняше ученото при Уиндъм.
— Значи си очаквал да умреш без почести?
— Истината е, че се отнасяха много жестоко към мен и ако някои от тях ми попаднат, ще ги убия. Но един от тях, възрастният човек, който ме пазеше и се грижеше за мен, ми помогна да избягам.
— И за това ти не мразиш всички ни. Но баща ти не е на същото мнение. Нима той не знае, че келт е спасил живота ти?
— Знае, но той съди много бързо, затова, щом веднъж е решил, че ще мрази всички келти, никой не може да му повлияе да промени мнението си. Но това продължи до момента, в който те срещна. Сега съжалява, че е нападнал селището ви. Знаеш ли това, Брена?
— Да, знам. Майка ти ми каза.
— Все още ли го мразиш?
Брена се поколеба.
— Ако това се беше случило на теб, Гарик, ако келт нападнеше селото ти и избиеше жителите му и твоите близки, а теб вземеше в плен, ти нямаше ли да го мразиш?
— Разбира се, и нямаше да намеря мира, докато не го убия.
— Тогава обвиняваш ли ме за чувствата ми?
— Не, аз просто попитах дали все още се чувстваш по този начин. Обикновено жените са повече склонни да прощават, а и те мислят по различен начин. Но явно ти си изключение.
— Не съм същата като преди, Гарик.
— И какво се е променило? Нима не пожела да дойдеш с оръжие тук? И няма ли да го използваш срещу мен, когато по-късно изискам правата си над теб?
— Няма да направя това, Гарик.
— Обещаваш ли ми?
— Обещавам.
Той се наведе към нея и се засмя.
— Значи наистина си се променила.
— Но не по начина, за който си мислиш. Няма да използвам оръжието, но все още няма да ти е лесно с мен.
Той се направи на засегнат и с прозиращ в думите му, хумор каза:
— Не е честно да ме даряваш с толкова кратки лъжливи моменти, в които да се чувствам победител.
— А кой ти е казвал, че жените са честни?
Гарик изсумтя и нарочно се обърна към Хю, който се хвалеше пред другите, че ще спечели на конните състезания, които щяха да се проведат на следващия ден. Брена не ги слушаше. Тя се чувстваше много добре. За първи път двамата с Гарик си говореха без гневни нотки. Сега, когато мислеше за това, не й изглеждаше толкова странно, че се е влюбила в този викинг. Той притежаваше всичко, от което тя се възхищаваше — кураж, смелост, сила, красота. Знаеше, че и той я иска. Дори другите бяха забелязали това. Единственото, което й се струваше невъзможно, бе да му каже, че тя също го желае. „Гарик, бъди сигурен, че ще те накарам да започнеш да ми вярваш“ — мислеше си Брена.
Тя стана и си напълни чашата с медовина. В този момент погледът й срещна този на Анселм, който стоеше на чело на масата. Бързо се извърна и не видя сърдечната усмивка, която й изпрати. Видя Перин и отговори на сдържания му поздрав. До него седеше необикновено красива жена, облечена в тъмнозелена коприна. Тя наистина би била красавица, ако не беше студената злоба, която се четеше в очите й. Брена се зачуди как е възможно да предизвиква такива чувства у непознати. Но веднага след това осъзна, че тя познава тази жена, или поне че е слушала достатъчно, за нея. Това беше Морна, не би могло да бъде никоя друга. Значи това беше жената, която беше ранила Гарик толкова дълбоко, че той все още не вярваше на никоя жена. Тя бе виновна и за много от трудностите, които Брена бе преживяла. Това беше човек без никакви скрупули и с невероятна безочливост. Очевидно бе, че отново искаше Гарик за себе си. Защо иначе ще гледа Брена с толкова омраза? Сега тя беше богата и искаше само него. Нима наистина Морна си мислеше, че миналото е без значение? Тази блондинка никога вече нямаше да притежава Гарик, не и докато Брена е жива.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА