Гарик прехапа устни, спомняйки си как беше проклинал тази буря, която толкова им попречи да открият Брена. Бяха минали не малко дни, откакто напразно я търсеше.
— Ти каза, че когато си отворил вратата, кучето е излязло пред къщата.
— Точно така беше — потвърди Ерин.
— Претърсих всеки инч на изток, стигнах до планините, но от нея нямаше и следа.
— А планините? — попита Перин.
— И глупакът знае, че не би оцелял там през зимата, въпреки това аз претърсих по-ниските хълмове.
— Ами кучето? То би могло да има повече успех от теб. Беше ли го взел със себе си?
— Когато тръгнах първия път, него го нямаше. Ерин ми каза, че се е завърнал на следващия ден мокър и ранен.
— Съжалявам, Гарик, зная, че го отгледа от сукалче.
Гарик нищо не отговори.
— Мисля, че тя не е избягала — твърдо каза Ерин. — Може би е някъде, където има нужда от нас, може дори да е ранена…
— Само не казвай, че е мъртва — отряза го Гарик.
Перин се опита да отслаби напрежението, което неочаквано беше изпълнило стаята.
— Ако кучето се е завърнало мокро, най-близкото езеро е на северозапад от тук, ти ходи ли нататък, Гарик?
— Да, и на север. А баща ми все още е по брега, на запад. Мисля, че вече трябва да се откажа. Този път изглежда, че няма да мога да я открия.
— Ще се откажеш?
— Веднъж тя ми каза, че ако избяга, няма да мога да я намеря. Предния път я хванах само защото кучето беше с нея.
— Но представи си, че е някъде ранена и се нуждае от помощ.
— Баща ми ще продължи да я търси, а на мен ми омръзна да ме правят на глупак. Тя е заминала и аз не искам повече да чувам името й в тази къща.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА
Ледената вода, с която я поляха, върна съзнанието на Брена. Тя се задави и се закашля. Отвори очи и пред себе си видя Седрик, който беше съвсем гол. След това осъзна, че самата тя нямаше дрехи върху себе си, защото роклята й беше на пода. Зачуди се дали всичко вече е свършило и как е възможно разумът й напълно да я изостави в такъв момент.
— Значи се оправи. Ти си била като всички останали жени, предаваш се и на най-малката болка, която трябва да изтърпиш.
Ужасът от заслепяващата болка се върна и тя видя следи от кръв по тялото си. Опита се да облече роклята си, но не успя.
— Ти си животно!
Седрик се разсмя на избухването й.
— Не можеш да оцениш удоволствието, което ще получиш от мен. Но скоро ще го разбереш и сама ще ме караш да правя това с теб.
Щеше да го убие, сигурна беше в това. Но кога щеше да й се предостави възможност?
Той беше един зъл дух. Тя се загледа с отвращение в покритото му с белези тяло и се зачуди дали вече я беше обладал. Ако това се беше случило, никога вече нямаше да може да се върне при Гарик.
— Ти успя ли…
Беше й много трудно, но трябваше да знае истината.
— Направи ли го?
— Нима се съмняваш?
Тъй като тя едва не припадна отново, той се разсмя и каза:
— Все още не съм, защото искам, когато съм с жена, тя да ме чувства изцяло. Но ще го направим сега.
За секунда Брена въздъхна с облекчение. Веднага осъзна, че е в не по-различна позиция отпреди и че камата й продължава да бъде все така далеч. Когато мъжът се наведе над нея, тя се отдръпна, но той все още беше много близо до нея, за да успее тя да се изправи и да избяга. В следващия момент той се отпусна отгоре й. Брена остана без дъх, когато тежкото му тяло я затисна. Започна да се бори с черните вълни, които я заливаха. Беше уплашена до смърт, защото знаеше, че с нищо не може да го спре. Тогава с отчаяна надежда се опита да достигне оръжието. Стисна го здраво и зачака удобния момент. Седрик въобще не се усъмни защо тя не му се съпротивлява и не очакваше никакви изненади от нея. Когато я видя да измъква оръжието изпод завивката, той хвана ръката й и започна да я извива. Но Брена не се предаваше, защото знаеше, че от това зависеше животът й. Не можеше да загуби сега, когато тъкмо беше успяла. Той застана на колене и със свободната си ръка се приготви да й нанесе страхотен удар. Беше побеснял. Изведнъж Брена си представи следващите му действия, ако сега му се дадеше. С последно усилие на волята тя събра всички те си сили и със силен ритник го запрати далеч от себе си. Сама не можеше да повярва на очите си. Седрик лежеше, без да се помръдва, и когато Брена погледна още веднъж, видя, че беше паднал върху меча си. В следващия миг щеше да бъде мъртъв, но тя не чувстваше никакво съжаление към него. Помисли за всички жени, които са страдали заради него, и знаеше, че те също щяха да бъдат благодарни за смъртта му.