Гарик беше до огъня с гръб към нея, когато тя се появи в стаята. Почувствал нечие присъствие, той се обърна и дълго време двамата се гледаха в очите. Първо в погледа му имаше изненада, после гняв, но тя не можеше да се сдържа повече и се хвърли с отворени — обятия към него.
Почувства как тялото му се стяга и той не отговаря на порива й. Бавно се отдръпна.
— Значи се върна.
В погледа му и в тона, с който й говореше, имаше омраза, не само гняв.
— Загубила си пътя ли? — продължи Гарик по същия начин. — Или може би накрая си осъзнала, че сама не можеш да оцелееш.
— Тя казва, че не е избягала, Гарик. Отвлекли са я отвъд фиорда — бяха думите на Ерин, който също дойде в стаята.
— Това ли ти каза тя?
— Аз й вярвам — уверено каза Ерин. — Това обяснява защо кучето тогава се завърна мокро. Сигурно се е опитало да я последва през фиорда.
— Или, опитвайки се да я последва, е паднало във водата, което и причини смъртта му.
— Кучето е мъртво?
Гарик не обърна внимание на въпроса й и тя се обърна към Ерин, който тъжно поклати глава. От очите й потекоха сълзи, беше спечелила любовта на животното само за да причини смъртта му. Видя, че Гарик мисли същото, и реши да му докаже, че вината не беше нейна.
— Арно беше този, който рани кучето. Той го ритна, защото Седрик щеше да го убие.
— Седрик?
— Тези двама мъже ме отвлякоха.
Той все още не й вярваше и това я ядоса.
— Трябва да ми вярваш, Гарик. Те бяха с кораб, за да могат да вземат и Уилоу. Искаха ти да помислиш, че съм избягала, и никой да не ги заподозре.
— Защо?
— Така не научих защо. Само знам, че някаква жена им е казала за мен. Държаха ме във фермата на Арно, но Седрик казваше, че съм негова. Когато дойде й поиска да ме има, аз го убих и избягах. Първо потърсих твоята помощ и виках от скалите на отсрещния бряг, но никой не ме чу. Не мога да плувам, не можах и да намеря лодка, така че заобиколих фиорда, единственото, което ми оставаше.
— Изведи я оттук, Ерин, преди да съм я наранил.
Ерин се опита да я хване, но тя му се изплъзна.
— Това е истината, Гарик. Защо ми е да те лъжа?
— Защото си мислиш, че бих ти простил и бих те върнал отново при себе си. Но е прекалено късно за това.
— Можеш да научиш истината, Гарик. Премини фиорда и там ще разбереш, че не лъжа. Ще научиш, че Седрик е умрял от ръката на жена.
— Да стъпя на земята на Боргсен, би означавало да намеря смъртта си. Но ти трябва да знаеш това, така както си научила и имената на мъжете. Не съм вярвал, че си способна на такива лъжи. Никой не би оцелял при такива условия, каквито ти описваш, и то през зимата. Отведи я в къщата на баща ми, Ерин.
— Защо там?
— Намеренията ми бяха, ако те намеря, да те продам на пазарите на изток. Там към робите се отнасят само като към роби, но тъй като ти беше подарък от баща ми, ще те върна на него.
— Хайде, Брена — обърна се към нея Ерин.
Ако Ерин не я държеше, тя щеше да припадне. Остави се в ръцете му, но на излизане от стаята отново се обърна към Гарик.
— Всичко, което ти казах, Гарик, е истина. Единствено любовта ми помогна да преживея всички тези ужаси и отново да се върна при теб. Трябваше да умра. Това със сигурност щеше да те направи щастлив.
Той стоеше с гръб към нея и тя почувства, че го е загубила завинаги. Вече абсолютно нищо нямаше значение за нея.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА
Ерин не посмя да не се подчини на Гарик. Той знаеше, че господарят му греши, и затова съжаляваше за Брена, тъй като тя не заслужаваше такова отношение. Ако не беше онази жена, сега Гарик щеше да отстъпи и да повярва на Брена. Но той окончателно се беше затворил в себе си, а това правеше Брена безкрайно нещастна.
По пътя за къщата на Анселм тя не каза нищо. Когато влязоха, Лини се засуети край нея и Ерин я остави в нейните ръце. Леля й се отнасяше към нея като към инвалид, не й разрешаваше да става от леглото, а тя и не се опитваше. Би изпълнила всяка нейна молба, но Брена не искаше нищо. Едва се докосваше до храната и вместо да се оправя, все повече отслабваше. Не говореше и не реагираше на нищо до деня, в който не я посети Корделия.
— Лини ми каза, че си много зле, Брена. Това ме радва — със задоволство каза Корделия.
Брена сякаш не я чу. Гледаше сестра си и сякаш не я виждаше. Това вбеси Корделия повече, отколкото какъвто и да било отговор от страна на Брена.
— Чуваш ли ме, Брена? Радвам се, че умираш. Това означава, че няма да си покрай Хю, за да го изкушаваш.
Брена продължаваше да стои безучастна и Корделия стана от мястото си.
— Аз все още не съм получила такъв подарък, какъвто ти получи от викинга. Толкова си разглезена, Брена, и винаги си била недоволна. Защо избяга от него? Сега си на място, където не си добре дошла. Винаги, когато си била близо край мен, съм губила това, което е мое. Няма да ти разреша да ми отнемеш Хю, защото преди това ще те убия.