— Значи той е знаел, че аз няма да остана дълго тук.
— Анселм каза, че ще ни напуснеш, но аз не вярвам, защото в действителност няма къде да отидеш.
— Съжалявам, че наистина е така, но гордостта при мен е на първо място и аз няма да се променя.
— Знам това, Брена, и не искам да го приемаш като укор, но на млади години аз бях същата като теб. Сега съм далеч по-спокоен човек и вярвам, че и ти ще се промениш.
— Тръгвам утре сутрин и съм благодарна за гостоприемството, което ми предложихте през всичкото това време.
— Ако наистина си решила да направиш това, в земите ни има една къщурка, където би могла да се приютиш, докато дойде пролетта.
— Само до пролетта?
— Не, можеш да останеш там, докогато искаш, но Анселм ме помоли да ти кажа, че ще те върне в родината ти, ако това е твоето желание.
Брена посрещна със смесени чувства това предложение. Беше мечтала да напусне тази мразовита земя. А сега, след като беше загубила и любовта на Гарик, нямаше никакъв смисъл да остава повече тук.
— Какъв е отговорът ти, Брена?
— Да. — Думите й бяха като шепот.
— Но ти няма при кого да се върнеш там, нали?
— Не, но тук също няма при кого да остана.
— Леля ти и сестра ти са тук, аз също те обикнах и свикнах с теб, защото Гарик…
— Моля те, не споменавай името му пред мен! — прекъсна я Брена. — Той е най-омразният човек, когото познавам. — Брена спря изведнъж. — Извинявай. Той ти е син и аз предполагам, че в твоите очи е съвсем друг човек.
— Не е точно така, Гарик неведнъж е постъпвал по начини, които не съм одобрявала.
Брена се опитваше да изхвърли Гарик от мислите си.
— А бихте ли освободили леля ми, за да си тръгнем двете?
— Не знам, дете. Двете с нея станахме добри приятелки и ще мисля за това до момента на твоето заминаване.
— Ами сестра ми и останалите жени от селото? — продължи Брена.
— Те си създадоха свои домове и аз мисля, че са щастливи сега.
— Като робини? — с ирония попита Брена.
— Бихме могли да спорим безкрайно, Брена. Знам какво чувстваш, а и ти знаеш аз какво мисля. На тях не им е по-зле отпреди.
Брена се опита да каже нещо, но Елоиз й направи знак да изчака.
— Сестра ти също не би могла да тръгне, защото носи детето на моя син. Освен това не вярвам, че би пожелала да се върне в руините, в които се е превърнала вашата къща.
Не беше помислила за това. Щеше да е нужно да издигне нов дом на мястото на стария. Дори голямата каменна къща да се беше запазила, не би издържала да живее там сама.
— Каза, че има някаква къща, където бих могла да живея до пролетта.
— Да, и не е далеч от тук. Намира се край малко езерце, а наблизо има и кладенец.
— Аз, разбира се, ще си плащам за това, че ползвам постройката.
— Естествено — отвърна Елоиз, защото знаеше, че е излишно да спори за това с Брена. — Семейството, което преди ползваше къщата, ни даваше част от реколтата, която събереше през лятото. Но тъй като ти не можеш да правиш това, мисля, че две кожи на седмица ще са достатъчно. Разбрах, че от дете ловуваш, така че не вярвам да се затрудниш.
— Не, това е малко. Ще ви осигурявам по три кожи.
— Брена!
— Настоявам.
— Тогава ще се насложи да приемеш от мен сол, ръж, сушени плодове, защото не може да се храниш само с месо.
— Съгласна съм. И мисля, че ще имам достатъчно кожи на пролет, когато ще се наложи да си платя обратния път за дома.
— Това няма да е необходимо, Брена. Анселм няма да разреши такова нещо.
— Нито аз ще отстъпя от решението си.
С тези думи Брена напусна стаята.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА
Малката къщичка чудесно отговаряше на нуждите на Брена. Беше съвсем близо до гората, която гъмжеше от дивеч, а това беше много удобно за Брена. В къщата имаше всичко, от което се нуждаеше, с изключение на едно. Нямаше къде да се къпе. Тя предположи, че това е така, защото езерцето беше наблизо, но сега то беше покрито с лед и възможността да се къпе в ледена вода не беше от най-примамливите за Брена. Трябваше да използва само гъба, докато времето не се стоплеше.
Тя се настани в новия си дом с радостта и вълнението на малко дете. Сега беше независима и можеше да разчита единствено на себе си. Свободата я опияняваше, но не след дълго тя се почувства много самотна. В своето уединение не можеше да си наложи да не мисли за Гарик. Един ден те се разминаха в гората и се изгледаха като смъртни врагове. Това раздразни още повече раната й и вече единственото, за което си мислеше, беше Гарик.
Дните й се заредиха монотонни и еднообразни. Правеше едно и също. Ловуваше, приготвяше си храна за следващия ден и лягаше да спи.