Въздъхна с облекчение, когато влезе в гостната и завари там само леля си.
— Брена! Толкова се радвам, че те виждам.
— Аз също съм щастлива да те видя. Надявах се, че сега, когато времето се оправи, ще дойдеш да ме посетиш някой ден.
— Прости ми, мила, но тук имаше толкова много работа. Садихме новата реколта, след това правихме пролетно почистване и какви ли не други дреболии не излизаха междувременно.
— Ти си работила на полето?
— Да, всички помагаха. Анселм има много земя. Освен това повечето от викингите се занимават с обработване на земята, нещо, което и ти вече сигурно знаеш.
— Да, или са търговци, като Гарик — прибави Брена с нисък глас.
Лини бързо смени темата.
— Виждам, че си донесла кожите за Анселм. Дори повече, отколкото е нужно. Ти също си имала с какво да се занимаваш.
Брена поклати утвърдително глава и сложи на земята големия куп с кожи. От нея обилно течеше пот, но тя не сваляше наметалото си. Не би доверила на никого тайната си, дори и на леля си.
— Само за да донесеш кожите ли си дошла? Няма ли да останеш за малко?
— Няма да оставам, лельо. Искам само да разбера дали Анселм смята скоро да отпътуваме. Ти можеш ли да ми кажеш нещо?
Лини се намръщи.
— Нищо не знам, Брена.
— Да не би все още да е болен?
— Не, той бързо се оправи, но в момента не е тук.
— Как да разбирам думите ти? Да не би да искаш да кажеш, че е тръгнал без мен?
— Корабът му е тук, но той отплава заедно с Гарик и Хю на север, на лов за бели мечки.
— Как е могъл да направи това нещо? Обеща да ме върне у дома.
— Той наистина ще те отведе в родината. Да се отиде на север, беше идея на Хю, Гарик не искаше да забавя своето пътуване на изток, но тъй като Анселм пожела да отиде със синовете си, Гарик се съгласи и те заминаха.
— Кога ще се върнат?
— Скоро. Корделия наближава да роди, а Анселм не би искал да пропусне раждането на първото си внуче.
— Разбира се, че не би трябвало да пропусне такова нещо. Нали ще се прави на Господ, за да реши дали детето му ще живее, или ще трябва да умре.
— За бога, Брена! Какви мисли се въртят в главата ти?
— Съжалявам, лельо, напоследък съм много раздразнителна. Просто трябва да си вървя. Да знаеш само как ми липсват дните, когато не познавах Гарик и не знаех що е любов и омраза.
Брена избяга от стаята, а очите й бяха пълни със сълзи Съжаляваше и за дните, когато никога не плачеше. Сега това беше нещото, което правеше постоянно.
Същата нощ Брена беше разбудена от силно тропане по вратата. Стана, за да отвори, и се наметна само с одеялото.
За нейна изненада на вратата стоеше Елоиз, а на лицето й беше изписана тревога.
— Дойдох възможно най-бързо, Брена. Корделия те вика.
— Дойде ли времето?
— Да. Нямаше да дойда тук, но никога през живота си не съм израждала дете, а това е първото ми внуче.
— Разбирам — каза Брена, но беше озадачена, защото беше вярвала, че тази жена може да се справи с всичко.
— Болките й са започнали тази сутрин — нервно продължи Елоиз, — но тя ни каза чак привечер. Побързай, Брена.
Без да се замисли, Брена хвърли одеялото и грабна наметалото си. И тогава Елоиз я видя. Бременност с петия месец не можеше да бъде скрита.
— Господи, Брена! Защо не си казала досега, че ти също очакваш дете?
Беше прекалено късно, за да съжалява за грешката си, и тя само въздъхна и каза:
— Нека да говорим за това по-късно. В момента се ражда дете, а моето ще се роди чак през зимата.
— Почакай, Брена. Това е първото дете на Корделия. Може би ти не би трябвало да ходиш при нея. Най-добре е да не знаеш какво те чака.
— Виждала съм такова нещо преди, милейди. Знам, че много боли. Корделия иска да бъда с нея. Двете никога не сме били близки, но това е най-малкото, което бих могла да направя.
Родилните болки продължиха цяла нощ, безкрайно дълги часове, които измъчиха всички. Слушайки виковете, които раздираха напрегнатата тишина, Елоиз се чудеше дали тя също е крещяла така при всяко от ражданията на петте си деца. Това обясняваше защо Анселм винаги беше толкова бледен, когато дойдеше при нея. Последния път мъките й бяха облекчени благодарение на билките, които й даде една робиня от Далечния изток. Ако тази жена беше издала тайната си, преди да умре, сега Корделия нямаше да страда толкова много и нямаше да се страхува за бъдещите раждания.
Когато отново влезе в стаята, Брена изглеждаше страшно изтощена, сякаш не Корделия, а самата тя бе преживяла тези болки. Ризата й беше мокра, а косата й — разбъркана. Елоиз едва я позна.