Но със сигурност зная защо го направих с Лиз. Седнах до нея на мексиканското си кресло и пъхнах оптичния кабел в контакта отзад, на гладкия гръбнак на егзоскелета. Беше доста дълъг, достигаше до основата на врата й, скрит под нейната тъмна коса.
Тъй като тя каза, че е артист и понеже знаех, че по някакъв начин бяхме свързани в една обща борба, аз нямах намерение да губя. Страничен човек може би нямаше да разбере това, но тогава никой не я беше виждал или познавал чрез „Кралете на съня“, което съвсем не е същото. И никой не беше усещал нейния глад, зад който прозираше голяма необходимост, ужасяваща с единствената цел, която криеше. Хората, които знаят точно какво търсят, винаги са ме плашили, а Лиз от доста време знаеше какво търси и не желаеше нищо друго. И тогава аз се изплаших, уплаших се, че съм си признал, че съм изплашен, тъй като бях виждал прекалено много чужди сънища в монтажната зала на Автономния пилот и знаех, че повечето от вътрешните чудовища на хората изглеждат глупави и смешни, ако ги погледнеш с ясно и бистро съзнание. А аз бях все още пиян.
Поставих лентата и се пресегнах да включа бързозаписното. Бях изключил неговите студийни функции, временно превърнал японската електроника на стойност 8000 долара в еквивалент на едно от онези малки кутии Радио Шак.
— Освободи го — казах и натиснах бутона.
Думи. Думите не са в състояние, или може би само отчасти, стига да знаех как да го опиша, какво се изля от нея, какво направи тя…
Фрагмент от „Кралете на съня“: Сякаш се возиш на мотоциклет посред нощ, нямаш светлини, но ти даже нямаш нужда от тях, пориш вятъра, препускайки по високата скалиста ивица на крайбрежната магистрала с такава бързина, че ти се струва, че висиш някъде в тишината, а шумотевицата от мотоциклета е изчезнала някъде след тебе. Всичко е изчезнало след тебе… Това е само един кадър от „Кралете“, но е едно от хилядите неща, които човек си спомня, към които се връща, причислява към своя собствен набор от усещания. Невероятно. Свобода и смърт в една точка, точно там, на ръба на острието, завинаги.
Онова, което получих, беше необработена версия на това нещо — първичен порив. Кралят, убиец на ада, нешлифовано, първично, истинско експлодира осем пъти в една неделя в едно празно пространство, което вонеше на бедност, самотност и неизвестност.
И това беше амбицията на Лиз, този порив, видян отвътре.
Вероятно всичко на всичко продължи четири секунди.
И разбира се, тя победи.
Аз извадих лентите и погледът ми започна да блуждае в стената, очите ми бяха мокри, плакатите плуваха в рамките си.
Не можех да я погледна. Чух я да изключва оптическия кабел. Чух как егзоскелетът пука, докато я издигаше от креслото. Чух го да потраква скромно, докато я придвижваше към кухнята за чаша вода.
Тогава заплаках.
Рубин поставя съвсем тънка проба във вътрешността на въртящия се лагер на бавно поклащащия се механизъм и се надвесва да проследи въртеливото й движение през увеличителните си стъкла с миниатюрни лампички, поставени на слепоочията му.
— Значи, заковаха те.
Той свива рамене, поглежда ме. В тъмното двете светлинки пронизват лицето ми. Усещам студената влага в неговия стоманен хамбар и самотния сигнал за мъгла, долитащ от някакъв клаксон някъде откъм водата.
— Така ли?
Сега аз свивам рамене.
— Просто направих… Изглежда не можех да постъпя по друг начин.
Светлините се навеждат обратно към силиконовата вътрешност на неговата дефектна играчка.
— Значи си добре. Постъпил си правилно. Искам да кажа, че тя беше такава, каквато е. Ти имаш толкова принос затова, къде се намира тя днес, колкото и онзи бързозаписен модул. Тя щеше да намери някой друг, ако не беше открила теб…
Споразумях се с Бари, старши-редактора, отпуснаха ми двадесет минути след пет часа на една студена септемврийска сутрин. Лиз влезе и ме заля със същия онзи пристъп, но този път аз бях готов със своите лабиринти и мозъчни карти и не беше необходимо да усещам нещо. Отне ми две седмици да отделя минутите в редакторската зала, да сглобя онова, което беше направила тя, в нещо, което можех да покажа на Макс Бел, собственика на Пилота.
Бел не остана доволен, изобщо не остана доволен, когато му обясних какво съм направил. Амбициозните редактори могат да се окажат проблем, а в действителност повечето редактори решават, че са открили някой, който ще е точно това, което им трябва — следващото чудовище, а после започват да пилеят време и пари. Той поклати глава, когато аз приключих с обясненията си, след това потърка носа си с края на своята червена филцова писалка.