— Ъхъ. Разбрах. Най-страхотното нещо, откакто на рибите им израснаха крака, нали?
Но той пусна демонстративния софтуер, който бях направил, а когато дискетата изскочи от флопито на неговия компютър „Браун“, погледът му блуждаеше, лицето му беше безизразно.
— Макс?
— Да?
— Какво ще кажеш?
— Да кажа? Аз… Как каза беше името й? — той примигна. — Лиса? С кого каза, че е подписала?
— Лиз. С никого, Макс. Тя не е подписала още с никой.
— Исусе Христе. — Лицето му още изглеждаше безизразно.
— Знаеш ли аз как я открих? — ме пита Рубин, докато рови затънал в раздърпани кашони да открие светлинен ключ. Кашоните са пълни с внимателно сортирани гоми: литиумни батерии, метални шишенца, свързващи елементи, подсигурителни летви, предпазни ленти, ферорезонантни трансформатори, макари от кабели от автобусно панелно табло… Един от кашоните е пълен със стотици изтръгнати глави от кукли Барби, друг — със защитни ръкавици за военно производство, които приличат на ръкавиците на космически костюм. Светлина озари помещението и нещо подобно на скакалец Кандински, с накълцани и изрисувани тенекиени крила, с глава, голяма колкото топка за голф, насочена към светещата крушка.
— Вървях по Гренвил и събирах гоми, а като се върнах по една алея, я видях, тя просто си седеше там. Хванах скелета и видях, че не изглежда добре, затова я попитах дали всичко е наред. Нищо. Само затвори очи. Мисля, че не беше заради моя външен вид. Но след около четири часа отново минах оттам, а тя не се беше помръднала. Чуй, миличка, й рекох, може би дискът ти се е скапал. Нека ти помогна, а? Нищо. Откога си тук? Пак нищо. И си тръгнах.
Той отива за малко до работната си масичка и почуква тънките метални крайници на скакалеца с бледия си показалец. Зад масичката, по издути от влагата платна от едновремешни платноходки, са закачени клещи, отвертки, различни пистолети, ръждясала пушка Дейзи ББ, коаксиални кабели, намотки, логически проби, топлинни пистолети, джобен осцилоскоп, общо взето, всеки инструмент, познат на човечеството, без да е правен някога опит да бъдат подредени, въпреки че все пак съм виждал ръката на Рубин да се колебае.
— Но после се върнах — продължава той — след един час. Тя все още беше там, вече в безсъзнание, така че аз я домъкнах тук и направих тест на егзоскелета. Батериите бяха свършили. Предполагам, че когато сокът е изтекъл, тя е изпълзяла дотам и е чакала да умре от глад.
— Кога е било това?
— Около седмица, преди ти да я отведеш у вас.
— А какво щеше да стане, ако беше умряла? Ако не я беше намерил?
— Все някой щеше да я намери. Тя не можеше дори да помоли за нещо, разбираш ли? Само да приеме. Не можеше дори да откаже услуга.
Макс намери агенти за нея и само един ден по-късно трима мазни, изпълнени с благоговение младши партньори, дойдоха в ИВР. Лиз не искаше да дойде в Пилота, за да се срещне с тях, настояваше да ги докараме в жилището на Рубин, където тя все още спеше.
— Добре дошли в Кувервил — извика Рубин, когато те стигнаха до вратата. Неговото издължено лице беше изцапано с масло, крачолите на скъсаните му работни панталони бяха тук-там захванати с кламери. Момчетата залепиха на лицата си по една дежурна усмивка, но в усмивката на момичето имаше нещо доста по-автентично.
— Господин Старк — каза тя, — бях в Лондон миналата седмица. Видях инсталацията ви в Тейт.
— „Фабрика за батерии Марчело“ — отвърна Рубин. — Казват че е скатологична, британците… — Той сви рамене. — Британците. Искам да кажа, кой знае?
— Прави са. И е също много смешна.
Момчетата светеха като излъскани фенери, облечени в своите костюми. Демо-материалът бе стигнал до Лос Анджелес. Те го знаеха.
— А ти си Лиз — продължи тя, като си проправяше път между купчините гоми на Рубин. — Много скоро ти ще станеш много известна личност, Лиз. Трябва да обсъдим доста неща…
А Лиз просто стоеше там, подкрепяна от поликарбона, и видът на лицето й беше същият като в онази първа нощ в моята съборетина, когато ме беше попитала дали не искам да си легнем. Но дори и да го беше видяла, жената-младши агент не се издаде. Тя беше професионалистка.
Казах си, че и аз съм професионалист и че трябва да се отпусна.
Огньове от боклук пламтят в стоманени сандъци на различни места из пазара. Снегът все още вали и децата са се скупчили около пламъците като сковани от артрит свраки и пристъпват от крак на крак, вятърът ветрее тъмните им палта. Над тях в бедняшкия безпорядък на артистичния квартал Феървю нечие пране е здраво замръзнало на тела, няколко розови квадратни спални чаршафа се открояват на фона на общата мръсотия и множеството сателитни чинии и слънчеви панели. Един екологичен въздушен миксер за разбиване на яйца се върти толкова силно, че от него трепти и стрелката на хидропоказателя.