Выбрать главу

Нейните агенти докараха медици, които облякоха поликарбона с пяна и запечатаха ожулените места с покрития от микропори. Напомпиха я с витамини и се опитаха да й разработят диета, но никой не се и опита да я освободи от онзи инхалатор.

Доведоха също фризьори и гримьори, а също и гардеробиери, имиджмейкъри и онези малки хамстери, занимаващи се със социалните контакти, които да обърнат внимание на дикцията й, а тя понасяше всичко това с нещо, което даже можеше да се нарече усмивка.

И точно през онези три седмици ние не можахме да говорим. Само по служба, онова, което трябваше да си кажат артистът и редакторът, с един съвсем ограничен код. Нейната образност беше толкова силна, изключителна, че не беше нужно да ми обяснява даден ефект. Вземах онова, което тя записваше, и работех с него, след което й го връщах. Тя казваше или да, или не, но обикновено беше да. Агентите забелязваха това и бяха доволни, потупваха Макс Бел по гърба и го канеха на вечеря, а моята заплата растеше.

И аз работех професионално през цялото време. Услужлив, задълбочен и внимателен. Бях решил да не се разкисвам отново и не мислех за нощта, когато плаках, и в същото време работех по-добре от всеки друг път и го знаех. И това само по себе си беше постижение.

Тогава една сутрин около шест, след една дълга, дълга сесия — след като първо беше получила онзи страховит продължителен изблик, който момчетата наричаха танц с духове — тя ми проговори. Едно от двете момчета-агенти се беше мотал наоколо и беше показвал зъбите си, но си беше отишъл и Пилотът беше мъртво тих. Чуваше се само шумът от климатик някъде откъм кабинета на Макс.

— Кейси — каза тя с глас, дрезгав от енергията, — съжалявам, че те ударих толкова силно.

В първия момент помислих, че ми казва нещо за записа, който току-що бяхме направили. Вдигнах очи към нея, погледнах я и осъзнах, че бяхме сами и че не сме били сами, откакто направихме демо-материала.

Изобщо не се сещах какво да кажа. Дори не знаех какво чувствах.

Изправена в егзоскелета, тя изглеждаше по-зле, отколкото през онази първа нощ в дома на Рубин. Енергията я изяждаше под обвивката, която гримьорите поддържаха гладка и непокътната, но понякога ми се струваше, че виждам смъртта зад лицето на един грозноват тийнейджър. Нямах представа за истинската й възраст. Не беше стара, не беше и млада.

— Ефектът на рампата — отвърнах аз, докато навивах някакъв кабел.

— Какво е това?

— Начин природата да те научи да изчистиш играта си. Вид математически закон. Гласи, че можеш да започнеш наистина добре със стимулант само X пъти и дори да увеличиш дозите. Но никога няма да го направиш толкова добре, колкото първите няколко пъти. Или пък изобщо няма да можеш да го правиш. Това е проблемът с егзотичните стимуланти, те са твърде умни. Онова, което вземаш, въздейства скрито върху една от собствените си молекули и не ти позволява да превърнеш разградения адреналин в адренохром. Ако не беше така, ти досега щеше да си шизофреник. Имаш ли някакви дребни проблеми, Лиз? Като апнея? Понякога сигурно преставаш да дишаш в съня си?

Но аз дори не бях сигурен, че изпитвах гнева, който чувах в собствения си глас.

Тя ме гледаше с онези бледосиви очи. Гардеробиерите бяха сменили евтиното й сако с матиран с масло черен блузон, който по-добре прикриваше поликарбоновите ребра. Тя го носеше с вдигнат до врата цип винаги, въпреки че беше доста топло в студиото. Фризьорите се бяха опитали да й направят нова прическа предния ден, но не се беше получило. Острата й тъмна коса стоеше като несиметрична експлозия над онова издължено триъгълно лице. Тя беше впила поглед в мен и аз почувствах отново непоколебимостта на нейната цел.

— Не мога да спя, Кейси.

Едва по-късно, доста по-късно си спомних, че ми беше казала, че съжалява. Повече никога не го каза и това беше единственият път, когато я чух да казва нещо, което не беше свързано с ролята й.

Диетата на Рубин се състои от сандвичи от автомат, пакистанска храна в кутии и еспресо. Не съм го виждал да яде нещо друго. Ядем самоси в едно малко магазинче на Четвърта, в което има само една единствена пластмасова маса, закрепена между тезгяха и вратата с метална лайстна. Рубин яде своите дузина самоси, шест кюфтета и шест салати, напълно концентриран в тях, един след друг, и дори не си прави труда да си избърше брадата. Той е отдаден на това място. Ненавижда продавача, който е грък, но чувството им е взаимно, истинска връзка. Ако продавачът напусне, Рубин сигурно няма да идва повече. Гъркът гледа свирепо трохите по брадата и якето на Рубин. Между самосите, той, на свой ред, също го пробожда с поглед, с очи, присвити зад запотените стъкла на металните му очила.