И незабелязано, когато Елена бе свела глава на гърди, зад морния облак изпъплиха няколко слънчеви лучи, под които сякаш съживено трепна всичко. Светнаха ледните шушулки; снеговития скреж по двора, като безчет разсипани ялмази, магически забляска и всичко като да се усмихна…
В това време Елена вдигна очи — слънчето вече се възмогна над облака, няколко лучи надникнаха в стаята и като да замилваха самотното й жилище. Чиста, необятна радост трептеше около нея и във великото тържество невнятно като да се губи и тропотя на играчите и свирнята, които смущаваха душа й. И огледалото, и рамката, и стъклото с вода, което бе сложено на масата, и над нея затъкнатия изсъхнал цвят от слънчева майка, всичко сякаш да прогледна засмяно, дружелюбно. А повдигна се в нейните гърди някаква потайна сила, душата й се разсмя детински и лицето й разкравено просветна…
И Елена като да се сля с всичко наоколо.